Когато си спомни първия протест, лицето на Плок доби студен израз. Погледнато ретроспективно, бе много добре, че Естебан се беше уплашил. От него вече нямаше полза. Беше направил нужното: известното му име увеличи популярността им, осигури им жизненоважното финансиране, което бе дало възможност на Плок да събере достатъчно сила за работата си. Ако Естебан бе дошъл днес, сигурно щеше да ги посъветва да бъдат внимателни, да напомни на всички, че не могат да са сигурни, че става дума за заложничество, че няма доказателства, че именно Вилата стои зад убийствата.
Заради страха на Естебан бяха прекъснали последната си акция — но, с Божията помощ, това днес нямаше да се случи. Онези от Вилата щяха да бъдат спрени — веднъж завинаги. Безпричинната жестокост, убийството на безпомощни животни, както и убийствата на журналисти, симпатизиращи на каузата им, никога повече нямаше да се случат.
Плок бе израснал във ферма в северен Ню Хемпшир. Всяка година като малко момче направо се разболяваше, когато настъпеше време да се колят агнетата и прасетата. Баща му не го разбираше, биеше го и го наричаше страхливец, мамино синче, когато Плок се опитваше да се измъкне и да не участва. Спомняше си как баща му колеше кокошки със секирата и се смееше, когато нещастната птица започнеше да се мята, рисувайки странни, неуверени татуировки в праха, с шуртяща от шията кръв. След един такъв ден Плок завинаги напусна дома. Дори не си взе багаж — само няколко книги — и потегли на юг.
Никога не се обърна назад. Не бе получил от баща си нито обич, нито подкрепа, нищо.
Това не беше съвсем вярно, помисли си той и съзнанието му се върна отново към Вилата. Баща му го бе научил на едно нещо. Беше го научил да мрази.
Сега започна да звъни друг от клетъчните му телефони. Синият. Макмолтри, до университета „Йешива“. Когато Плок го взе да отговори, видя нещо любопитно: една яркозелена тролейбусна кола, която пресичаше Десето авеню по пътя си на север и един лекар с пълно оборудване за спешни случаи на волана. Но телефонът продължаваше да звъни и след минута-две той откъсна очи от него. Като прочисти гърлото си, Плок отвори клетъчния телефон и го притисна уверено към ухото си.
Ролсът се спусна по инерция в края на Западна 218-та улица и влезе на паркинга между един очукан товарен автомобил и последен модел джип. От лявата страна се виждаше редица обикновени нискоетажни блокове; отдясно — зеленият овал на игрището Кълъмбиъс Бейкър. Около игрището и пейките бяха пръснати приблизително двеста души, които изглеждаха неорганизирани, но Д’Агоста беше сигурен, че са част от предстоящия протест. Бе видял подобни подозрителни групи, докато пътуваха през Инууд. Възхитително невежият Числит щеше да се окаже в ситуация, която не може да контролира.
— Ще тръгнем странично, през Ишъм Парк — каза Пендъргаст, докато вземаше една брезентова торба от задната седалка.
Те пресякоха на бегом бейзболното игрище и добре поддържаните тревни площи, преди рязко да свият в пущинака на Инууд Хил Парк. Самата Вила все още бе невидима зад дърветата. Пендъргаст бе избрал добър подход и маршрут: вниманието на обитателите на Вилата щеше да бъде насочено другаде, което щеше да им позволи да се промъкнат незабелязано. Той можеше да чуе звуците, които вечерният бриз носеше от юг: бръмченето на мегафони, далечните викове, свирките. Който бе планирал това, бе постъпил умно — позволявайки на една шумна група да привлече вниманието на полицията, така че останалите групи да могат да се организират и след това да нахлуят масово. Ако не измъкнеха Нора преди главната сила да направи стъпка…
Отпред Пендъргаст спря, пусна брезентовата торба на земята, отвори я и извади два комплекта груби кафяви мантии. Д’Агоста вече се потеше в бронираната си жилетка, която бе облякъл и бе доволен, че поне денят е студен. Пендъргаст му подаде едната мантия и той веднага я надяна през главата, като смъкна качулката върху лицето си. Агентът от ФБР го последва, оглеждайки се в джобно огледалце, което подаде след това на Д’Агоста, за да направи същото. Не беше лошо, ако държеше качулката вдигната, а главата — надолу. Той гледаше как агентът вади другите неща от торбата — малко фенерче с допълнителни батерии, нож, длето и чук, комплект шперцове — и ги подрежда в друга торба за през рамо, която бе пъхнал под мантията си. Д’Агоста се потупа по хълбока, доволен, че неговият Глок 19 и допълнителните пълнители са на достъпно място.
Пендъргаст сложи изпразнената вече торба под един паднал дънер, разхвърля малко листа наоколо и кимна на Д’Агоста да го последва по дигата, която лежеше точно пред тях. Телената ограда на Вилата се намираше на двайсетина ярда оттук, ръждясала и разнебитена, с не малко дупки из нея. Петдесет ярда по-нататък се виждаше уродлива група постройки, призрачни на слабата светлина на вечерта, сред които се мъдреше огромната стара църква.
Д’Агоста си спомни първия път, когато бе дошъл в тази гора и бе получил един здрав удар по главата. Той взе Глока в ръка, докато се изправяше. Това нямаше да се случи отново.
Като следваше Пендъргаст, хукна към телената ограда, промуши се през една дупка и изтича приведен до основата на външната стена на Вилата. Не след дълго стигнаха до малка, изгнила врата в стената, заключена с катинар. Един силен удар — и длетото на Пендъргаст го разби. Агентът отвори вратата и зад нея се разкри тясна, пълна с боклуци алея, с надвиснали над нея покриви, които се нижеха от едната страна на масивната църква. Той надникна вътре и Д’Агоста го последва, затваряйки вратата зад тях. Пендъргаст притисна ухо към задната стена на църквата. Д’Агоста направи същото. Вътре се чуваше монотонно припяващ глас, който се издигаше и спускаше, треперещ и осъдителен, и убеждаващ като глас на свещеник, но прекалено заглушен, за да се доловят някакви думи — като че ли в началото бе започнал на английски. Периодично отговаряха десетки гласове като басова партия на безсмислен хор, а после побърканото монотонно припяване започваше отново.