Вуду - Страница 62

Мъжът погледна към Пулчински.

— А вие сте…?

— Морис Пулчински, Ветеринарен контрол. — Той нервно протегна ръка, но тъй като онзи не я пое, побърза да я свали. — Имаме оплаквания за жестокост над животни, измъчване на животни, може би и жертвоприношения тук, и тази заповед ни позволява да претърсим помещенията и да съберем доказателства.

— Не помещенията. В заповедта изрично се упоменава само църквата. А тези другите?

Д’Агоста показа значката си.

— Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Вие имате ли някакъв документ за самоличност?

— Ние не носим идентификационни документи — каза мъжът. Гласът му прозвуча като сух лед.

— Ще трябва да се идентифицирате, господине, по някакъв, какъвто и да е, начин.

— Аз съм Етиен Босонг.

— Произнесете името си буква по буква. — Д’Агоста извади бележника си и отгърна една страница.

Мъжът го произнесе бавно, сухо, като изговаряше всяка буква, сякаш говори на дете.

Д’Агоста го записа.

— И каква е позицията ви тук?

— Аз съм ръководителят.

— На какво?

— На тази общност.

— А каква точно е „тази общност“?

Последва дълга тишина. Босонг мълчаливо гледаше Д’Агоста. После произнесе с подчертано съмнение:

— Нюйоркско полицейско управление? По проблем с ветеринарния контрол?

— Ние се присъединихме само за развлечение — саркастично отвърна Д’Агоста.

— Тези другите не са се идентифицирали.

— Детектив Перес, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за разследване. И господин Бертен, консултант на ФБР.

Всички показаха значките си, с изключение на Бертен, който просто гледаше към Босонг с присвити като цепки очи. Босонг потрепна, сякаш го разпозна, след това отвърна с твърд поглед. Нещо сякаш премина между двамата: някакво електричество. Това накара косата на Д’Агоста да настръхне.

— Отворете вратата — каза той.

След дълъг, напрегнат момент, Босонг отмести тежкия си поглед от Бертен. Извади масивния железен ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. Завъртя го силно, резето изщрака шумно и вратата се отвори.

— Ние не търсим конфронтация — каза той.

— Добре.

Оттатък се простираше тясна пътека, завиваща надясно. Малки дървени постройки се редяха от двете страни, горните етажи бяха надвиснали над долните. Постройките бяха толкова стари, че се бяха кипнали една към друга и стръмните фронтони на надстройките им почти се допираха над алеята. Гаснещата есенна светлина се процеждаше надолу, но празните входове и прозорците със счупени стъкла оставаха забулени в мрак.

Босонг мълчаливо поведе групата по пътеката. Когато заобиколиха, Д’Агоста видя самата църква да се издига пред тях: безброй несиметрични, несамостоятелни структури, прикрепени към нея като прилепала. От страничните флангове стърчаха големи стари греди, прикрепени към дори още по-тежки, чудновато огънати вертикални трегери, забити в земята като примитивни опори. Босонг поведе групата между две от колоните, отвори една врата във външната стена на църквата и влезе. Още с влизането си извика нещо в мрака на език, който Д’Агоста не разпозна.

Д’Агоста се поколеба на прага. Вътрешността тънеше в абсолютен мрак. Излъчваше кисела миризма на животинска тор, изгорено дърво, восъчни свещи, тамян, страх и немити хора. Откъм горните греди дойде зловещо изскърцване, сякаш нещо се срутваше.

— Светнете лампите — нареди Д’Агоста.

— Тук няма електричество — отвърна Босонг от мрака. — Не позволяваме на модерните нововъведения да оскверняват вътрешната ни светая светих.

Д’Агоста извади фенерчето си и насочи лъча му из помещението. Мястото приличаше на пещера.

— Перес, донеси портативната халогенна лампа от колата.

— Разбира се, лейтенант.

Той се обърна към служителя по ветеринарен контрол.

— Пулчински, знаете какво да търсите, нали?

— Да ви кажа право, лейтенант…

— Просто си вършете работата, ако обичате.

Д’Агоста погледна над рамото си. Пендъргаст разглеждаше интериора на светлината на собственото си фенерче, Бертен стоеше отстрани до него.

Перес се върна с халогенна лампа, свързана с кабел към голяма батерия в брезентова торба.

— Аз ще я нося. — Д’Агоста я прехвърли през рамото си. — Аз влизам пръв. Останалите, последвайте ме. Перес, вземи сандъчето за доказателства. Знаете правилата, нали? Тук сме във връзка с контрола на животни. — Гласът му беше пълен с нескрита ирония.

Той пристъпи в тъмнината и включи лампата.

Стъписа се. Покрай стените бяха наредени хора, мълчаха, гледаха, всички облечени в груби кафяви дрехи.

— Какво става, по дяволите?

Един от мъжете пристъпи напред. Беше по-нисък от Босонг, като него слаб, но за разлика от другите, кафявата му роба беше украсена със спирали и сложни завъртулки в бяло. Лицето му беше грубо, сякаш изсечено с брадва. Носеше тежък жезъл.

— Това е свещена земя — каза той с треперещ глас на проповедник. — И няма да се толерира такъв вулгарен език.

— Кой сте вие? — попита Д’Агоста.

— Името ми е Шариер. — Мъжът почти изсъска думите.

— А кои са тези хора?

— Това е храм. А те са нашето паство.

— О, вашето паство! Да не би да ги черпите с куул-ейд след работа?

Пендъргаст се плъзна леко зад Д’Агоста и се наведе напред:

— Винсънт? — промърмори той. — Господин Шариер е свещеник. Бих ти препоръчал да избягваш да се опълчваш срещу него или тези хора, ако не е необходимо.

Д’Агоста си пое дълбоко въздух. Ядоса се, че Пендъргаст му дава съвети. Но в същото време осъзна, че е ядосан, а едно добро ченге не трябваше да е ядосано. Какво му ставаше? Гневът не го беше напускал от началото на случая. Трябваше да го превъзмогне. Той си пое отново въздух, кимна, и Пендъргаст отстъпи назад.