Вуду - Страница 61

— Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.

Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.

— Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.

Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.

Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.

— Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.

Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс. Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.

Возилата се придвижиха към един мръсен паркинг до дъбовата врата. От едната страна бяха паркирани няколко очукани коли, заедно с вана, който Д’Агоста беше видял по-рано. Само при вида му го разтърси нов пристъп на отвращение и гняв.

Мястото изглеждаше безлюдно. Д’Агоста се огледа, после се обърна към Перес:

— Вземи бокса и тарана. Аз ще нося сандъка за доказателства.

— Разбира се, лейтенант.

Д’Агоста отвори вратата и пристъпи навън. Ванът беше прекаран отзад и служителят от ветеринарния контрол излезе. Беше стеснителен човек със злощастни на вид руси мустаци, с червено лице, тънки ръце и шкембе. И страшно нервен, тъй като явно никога не бе изпълнявал съдебна заповед. Д’Агоста се опита да изрови името му от паметта си. Пулчински.

— Предупредили ли сме ги? — попита той с треперещ глас.

— Не се предупреждава човек, когото ще претърсваш. Последното нещо, което искаш, е да му дадеш време за унищожаване на доказателствата. — Д’Агоста отвори багажника и извади сандъчето. — Документите в ред ли са?

Пулчински потупа издутия си джоб. По челото му вече се стичаше пот.

— Детектив? — обърна се Д’Агоста към Перес.

Перес вдигна тарана.

— Готов съм.

Междувременно Пендъргаст и приятелят му — дребосъкът Бертен — бяха излезли от полицейската кола. Агентът беше загадъчен както обикновено, сребристите му очи — безизразни. Бертен — направо невероятно — се беше навел и миришеше някакви червени и розови цветя.

— О, небеса — възкликна той, — каква чудесна пясъчна герардия! Застрашен вид! Цяла нива от нея! — Той обгърна цвета в шепа и вдиша шумно.

Перес, който бе нисък, як и стегнат, застана до вратата; подпря тарана отпред и го хвана за дъното; уравновеси го за миг на нивото на хълбоците, залюля го назад, след това с изпъшкване рязко го тласна напред. Двайсеткилограмовият таран мощно удари в дъбовата врата и тя се разтресе на касата си.

Бертен подскочи.

— Какво беше това? — извика той.

— Изпълняваме съдебна заповед — обясни Д’Агоста.

Креолът се изтегли зад Пендъргаст и се огледа.

— Никой не спомена, че ще има насилие!

Дум! Втори удар, последван от трети. Нитовете на старата врата започнаха да се показват.

— Почакай. — Д’Агоста вдигна тарана и го притисна под един нит, използвайки го като лост. Нитът изскочи с изпукване. Лейтенантът извади по същия начин още четири и отстъпи назад, кимайки на детектива.

Перес засили отново тарана срещу тежката врата, като с всеки следващ удар я разцепваше все повече. Желязната верига отскочи и се освободи, падайки с дрънчене на земята. В дъба се отвори дълга вертикална пукнатина и наоколо се разхвърчаха трески.

— Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.

Дум! Дум!

Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.

Мъжът го гледаше с острите си очи. Откъде беше дошъл, как се бе приближил без да го чуят, беше загадка. Без да каже дума, той бръкна в джоба си и извади голям железен ключ.

Д’Агоста се обърна към Перес.

— Доколкото разбирам, май имаме ключ.

Ключът изчезна отново в плаща.

— Първо ми покажете заповедта — каза мъжът и приближи към него безчувственото си лице. Но гласът бе като мед и Д’Агоста за пръв път чуваше някой да говори с акцент, отдалечено напомнящ акцента на Пендъргаст.

— Разбира се. — Пулчински нервно бръкна в джоба си и извади един куп хартии, които започна да прелиства. — Ето я.

Мъжът я пое с едрата си ръка.

— „Заповед за претърсване и конфискуване“ — прочете той гласно със звучния си глас. Акцентът беше като на Пендъргаст и все пак беше много различен — с нотка на френски и нещо друго, което Д’Агоста не можа да определи.