Вуду - Страница 56

Защо продължаваше още да стои тук? Нямаше нищо ново, което да извлече от сцената на местопрестъплението, нищо, което вече да не е било проучено, регистрирано, фотографирано, взето, анализирано, подушено, огледано и записано. Беше крайно изтощен. И въпреки това не можеше да се застави да тръгне.

Смитбак. Това, знаеше той, бе причината да не може да си тръгне.

Всички свидетели се кълняха, че е бил Смитбак. Дори Нора, която беше разпитал — натъпкана с успокоителни, но с достатъчно ясен разум — в нейния апартамент. Нора беше видяла убиеца от другата страна на залата, така че бе по-малко надеждна, но имаше други, които го бяха видели отблизо и се кълняха, че е бил той. И все пак няколко дни по-рано Д’Агоста беше видял със собствените си очи мъртвото тяло на Смитбак върху маса от неръждаема стомана, с отворен гръден кош, с извадени и висящи органи, с отворен отгоре череп.

Тялото на Смитбак го нямаше… Как е възможно някой идиот просто да влезе в моргата и да открадне труп? Може би не е толкова изненадващо — Нора беше влязла направо и никой не я беше спрял. Имаше само един дежурен, а хората на такова място изглежда редовно си спяха по време на работа. Но Нора я бяха гонили и накрая охраната я бе заловила. А да влезеш в моргата беше много по-лесно, отколкото да си тръгнеш с труп.

Освен ако трупът не е излязъл на собствените си…

Какво, по дяволите, си мислеше? В главата му напираха дузина теории. Той беше сигурен, че по някакъв начин Вилата е замесена. Но, разбира се, не би могъл да отхвърли и онзи софтуерен предприемач, Клайн, който бе заплашвал Смитбак толкова открито. Както беше казал на Рокър, някои експонати от африканската му скулптурна колекция бяха определени от музейните специалисти като вуду артефакти с особено неясно значение. Въпреки че веднага изскачаше въпросът защо Клайн би искал да убие Кейтлин Кид. Дали и Кид беше писала за него? Или нещо в нея му е напомнило за журналиста, който веднъж бе разсипал неговата многообещаваща кариера? Струваше си да се провери.

Имаше и друга теория, която Пендъргаст, въпреки всички негови преструвки, изглежда приемаше сериозно: че Смитбак, както и Фиъринг, бяха възкръснали.

— Кучи син — промърмори той гласно, обърна се и излезе от залата във фоайето. Ченгето, което охраняваше входната врата, вписа напускането му и той излезе в студеното сиво октомврийско утро.

Погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да се срещне с Пендъргаст в центъра в девет. Като остави служебната кола, паркирана на Пето авеню, той тръгна по 53-та към Медисън, влезе в едно кафене и се отпусна на най-близкия стол.

Когато келнерката дойде, вече спеше.

37.

В девет и десет сутринта Д’Агоста се отказа да чака Пендъргаст и тръгна от фоайето на Градския съвет към един анонимен офис във високите етажи на сградата, което му отне още десет минути, докато го намери. Най-накрая застана пред затворената врата на офиса и впери поглед в пластмасовата табелка:

Марти Уортик

Заместник-директор

Нюйоркско управление „Жилищно настаняване“

Район Манхатън

Той почука силно два пъти.

— Влез — долетя слаб глас.

Д’Агоста отвори вратата. Офисът беше изненадващо просторен и удобен, с диван и две кресла от едната страна, бюро от другата и ниша, в която се бе свряла възрастна секретарка. Един единствен прозорец гледаше към гората от кули, които съставляваха Уол Стрийт.

— Лейтенант Д’Агоста? — попита мъжът иззад бюрото и посочи едно от креслата. Д’Агоста обаче седна на дивана: изглеждаше по-удобен.

Мъжът заобиколи бюрото и се настани на креслото. Д’Агоста го огледа бързо: дребен, слаб, зле прилягащ кафяв костюм, избръснат до синьо, кичури тънка коса, тръгващи от средата на оплешивяваща глава, нервно сновящи кафяви очи, малки треперещи ръце, стисната уста, самодоволно изражение.

Д’Агоста започна да сваля значката си, но Уортик бързо поклати глава.

— Не е необходимо. Всеки може да види, че сте детектив.

— Така ли? — Д’Агоста се почувства някак си засегнат. Осъзна, че е очаквал да бъде засегнат. Вини, момчето ми, просто се успокой.

Тишина.

— Кафе?

— Благодаря. Обикновено.

— Сузи, две обикновени кафета, ако обичаш.

Д’Агоста се опита да подреди мислите си. Беше изтощен.

— Господин Уортик…

— Моля ви, наричайте ме Марти. — Човекът полагаше усилия да се държи дружелюбно, отбеляза си Д’Агоста. Нямаше нужда да му отвръща с гадно поведение.

— Марти, тук съм, за да говорим за Вилата. Горе в Инууд. Знаете какво имам предвид.

Предпазливо утвърдително кимане.

— Четох статиите.

— Искам да знам защо, по дяволите, тези хора са окупирали общинска земя и са блокирали достъпа до обществен път — и им се разминава. — Д’Агоста не възнамеряваше да е толкова рязък, но така се получи. Беше дяволски уморен, за да му пука.

— Ами… — наведе се напред Уортик. — Виждате ли, лейтенант, има една точка от закона, наречена „забранително сервитутно право“ или „право на придобиване по владеене“ — той направи жест за кавички с нервно движение на пръстите си, — което казва, че ако парцел земя е бил зает без разрешение на собственика, но ползван открито и общоизвестно за определен период от време, тогава ползващата страна придобива известни законови права над собствеността. В Ню Йорк този период от време е двайсет години.

Д’Агоста гледаше втрещено. Казаното от този тип беше много шум без никакво съдържание.

— Съжалявам, не следих мисълта ви.

Въздишка.

— Изглежда жителите на Вилата живеят на тази територия поне от Гражданската война насам. Било е изоставена църква с многобройни допълнителни постройки, доколкото знам, и те просто са се заселили там. В Ню Йорк по онова време е имало много заселници, които са се настанили на държавна земя. Сентръл Парк е бил пълен с такива: малки ферми, кочини, колиби и тъй нататък.