Вуду - Страница 55

Д’Агоста се намръщи.

Елегантните бели ръце се разтвориха, след което отново се скръстиха, когато Пендъргаст потъна в дълбок размисъл. Някъде от дълбините на огромното имение долетя старомодното звънене на телефон.

Пендъргаст се надигна.

— Ще е полезно да се докопаме до останките на някоя от тези жертви.

Д’Агоста изсумтя.

— Гормли и Спраги по всяка вероятност са погребани в семейни парцели. Никога няма да получиш разрешение.

— Ах. Но четвъртата жертва, пазачът на семейство Строс — предполагаемото самоубийство — сигурно ще се съгласи да разкрие по-лесно своите тайни. В такъв случай ще извадим късмет. Тъй като от всички трупове, неговият най-много ни интересува.

— И защо да е така?

Пендъргаст се усмихна слабо.

— Защо ли, скъпи ми Винсънт? Ти защо мислиш?

Д’Агоста се намръщи. Беше раздразнен.

— По дяволите, Пендъргаст, главата ме боли. Не съм в настроение да си играя на Шерлок Холмс!

Изражение на обида премина за миг по лицето на агента.

— Много добре — каза той след малко. — Очебийно е. За разлика от останалите, това тяло не е било обезглавено. Било е покрито с кръв, дрехите са били разкъсани. Възможно е да е било самоубийство. И е последното намерено тяло. След като го открили, убийствата секнали. Подчертавам, че е изчезнал няколко месеца, преди да започнат убийствата — къде е бил дотогава? Живял е във Вилата, може би. — Той седна отново във фотьойла.

Д’Агоста опипа предпазливо цицината отзад на главата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Пазачът не е бил жертва — той е бил извършителят.

Въпреки всичко Д’Агоста не можа да не изпита тръпка на възбуда.

— Продължавай.

— В големи имения като това, за което говорим, е било честа практика слугите и работниците да имат свой собствен семеен парцел, където починалите били погребвани. Ако съществува такъв парцел до лятната къща на Строс, може да намерим вътре останките на пазача.

— Но ти разчиташ само на казаното във вестниците. Не съществува връзка. Никой няма да даде разрешение за ексхумация на базата на такова неубедително доказателство.

— Можем да го направим независимо.

— Моля те, не ми казвай, че се каниш да го изровиш през нощта.

Леко утвърдително кимане с глава.

— Исусе, никога ли не правиш нещо по правилата?

— Боя се, че да, не се случва често. Лош навик, с който — установявам — ми е трудно да скъсам.

Проктър се появи на прага.

— Сър? — Гласът му прозвуча преднамерено неутрално. — Обади ми се един от моите познати от града. Имало развитие.

— Сподели с нас, ако обичаш.

— Имало убийство в прес клуб „Готам“; убита е репортерка на име Кейтлин Кид. Извършителят е изчезнал, но много свидетели се кълнат, че убиецът е бил Уилям Смитбак.

— Смитбак! — Пендъргаст скочи рязко.

Проктър кимна.

— Кога?

— Преди деветдесет минути. В добавка, тялото на Смитбак е изчезнало от моргата. Съпругата му отишла да го търси там и направила сцена, когато не го намерила. Както изглежда, на негово място е оставена вуду кукла. — Проктър направи пауза, едрите му ръце бяха скръстени пред гърдите.

Д’Агоста бе обхванат от ужас. Всичко това се беше случило там — а той беше без пейджър и без клетъчен телефон.

— Разбирам — промърмори Пендъргаст. Лицето му внезапно пребледня като на мъртвец. — Какъв отвратителен обрат на събитията. — Той добави почти шепнешком, без да адресира думите си към някого: — Може би настъпи времето да се потърси помощта на мосю Бертен.

36.

Д’Агоста можеше да види как сивото утро пропълзя през завесите на прозорците на прес клуб „Готам“. Той беше изтощен и главата му пулсираше при всеки удар на сърцето. Криминалистите бяха свършили работата си и си бяха тръгнали; екипът за събиране на косми и влакна дойде и си замина; фотографът дойде и си замина; патолозите вдигнаха трупа; всички свидетели бяха разпитани или записани по график за разпити. И сега Д’Агоста се оказа сам на запечатаната сцена на местопрестъплението.

Чуваше трафика от 53-та улица, ранните камиони за доставка, колите за събиране на боклука, шофьорите на таксита от дневната смяна, които започваха деня с обичайния ритуал на събуждане с надуване на клаксони и ругатни.

Д’Агоста остана да стои тихо в ъгъла на залата. Това бе един много елегантен и стар Ню Йорк; стени, покрити с тъмна дъбова ламперия, камина с изящни полици над нея, мраморен под в черно и бяло, кристален полилей отгоре и високи прозорци с избродирани със злато завеси. Залата миришеше на застоял дим, стари ордьоври и разлято вино. Огромно количество храна и счупени чаши — хвърлени на пода в паниката по време на убийството. Но Д’Агоста нямаше какво повече да види без свидетели или доказателства. Убиецът беше извършил убийство пред повече от двеста души — нито един страхлив журналист не се беше опитал да го спре, — след което беше излязъл от кухнята през серия врати, оставени незаключени от кетъринговата компания, чийто ван бе паркиран в една тясна уличка зад сградата.

Дали убиецът го е знаел? Да. Всички свидетели съобщаваха, че извършителят е тръгнал уверено — не бързо, но целенасочено — право към един от задните служебни входове на залата, минал по коридора, през кухнята и излязъл навън. Познавал е плана на сградата, знаел е, че вратите не са заключени, знаел е, че изходите, блокиращи задната уличка, ще са отворени, знаел е, че тя води към 54-а улица и анонимността на тълпата. А може би го е чакала кола. Тъй като това изглеждаше като добре планирано престъпление.

Д’Агоста разтърка носа си, опита се да диша бавно, за да намали туптенето в слепоочията си. Едва успяваше да мисли. Тези негодници във Вилата щяха да осъзнаят, че са направили сериозна грешка като са нападнали полицейски служител. Те бяха замесени в това по един или друг начин, беше сигурен. Смитбак беше писал за тях и си плати скъпо за това; сега същата участ бе сполетяла и Кейтлин Кид.