Вуду - Страница 117

117

Тя ахна.

— Защо?

— Като част от почти перфектния сценарий и хореография на — бих казал — една драма. Ще знаем главната причина едва тогава, когато открием един определен документ. — Гласът му беше толкова нисък, почти шепнещ, и тя едва успяваше да долови думите. — А сега трябва по-бързо да се обадим на „Спешна помощ“, ако сте… когато приключите тук.

Загледана в сцената на ужаса тя осъзна, че всъщност бе преживяла един жесток катарзис през завесата от болка. Обърна се.

— Видяхте ли достатъчно?

Тя кимна.

— Трябва да се махаме оттук. Кървите лошо.

— Третият куршум на Естебан не беше в жилетката. Мисля, че засегна белия ми дроб отляво. — Той се закашля; от устата му изхвърчаха кървави съсиреци.

Като използваха светлината на факлата, те бавно тръгнаха из подземието, изкачиха стълбището, прекосиха тъмната ливада и стигнаха до имението. Тук, в тъмната дневна, Пендъргаст помогна на Нора да легне на един диван, взе телефона и набра 911.

След малко рухна на пода, където остана да лежи неподвижно в разширяващата се локва от собствената си кръв.

85.

С идването на нощта седмият етаж на Университетската болница „Норд Шор“ утихна. Скърцането на инвалидни колички и носилки, прозвънването и съобщенията от сестринския пункт напълно спряха. И все пак имаше звуци, които не престанаха да се чуват: съскането на респиратори, слабо похъркване и мърморене, хленчене, пиукане на монитори, следящи жизнените показатели на пациентите.

Д’Агоста не чуваше нищо. Той седеше там, където бе прекарал последните осемнайсет часа: край самотното легло в частната стая. Очите му бяха забити в пода и той стискаше и отпускаше здравата си ръка.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. В рамката на вратата стоеше Нора Кели. Главата й беше бинтована, а под болничния халат ребрата й бяха пристегнати и с подплънки. Тя се приближи до леглото.

— Как е той?

— Все същото. — Д’Агоста въздъхна. — А ти?

— Много по-добре. — Тя се поколеба. — Ами ти? Какво правиш?

Д’Агоста поклати наведената си глава.

— Лейтенант, искам да ти благодаря. За помощта ти през цялото това време. За това, че ми повярва. За всичко.

Д’Агоста усети, че лицето му пламва.

— Не съм направил нищо.

— Ти направи всичко. Наистина. — Той почувства ръката й на рамото си, а след миг я чу да излиза.

Когато отново вдигна очи нагоре, бяха изминали два часа. Този път на прага стоеше Лора Хейуърд. Като го видя, тя се приближи бързо, целуна го и издърпа един стол за себе си.

— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Не можеш да стоиш тук непрекъснато.

— Не съм гладен.

Лора се наведе към него.

— Вини, не обичам да те виждам такъв. Когато Пендъргаст ми се обади, каза, че си отишъл в подземието на Вилата. Аз… — Тя спря и взе ръката му. — Тогава разбрах, че не мога да те изгубя. Слушай, спри да се обвиняваш.

— Бях много ядосан. Ако бях държал гнева си под контрол, той нямаше да е прострелян. Такава е истината и ти я знаеш.

— Не, не я знам. Кой знае какво ще се случи, ако нещата тръгнат по един или друг път? Реакцията на полицията… всички ние го преживяваме. Но ти чу какво каза лекарят: кризата е преминала. Пендъргаст е изгубил много кръв, но ще се оправи.

Откъм леглото се чу леко раздвижване. Д’Агоста и Хейуърд погледнаха натам. Агент Пендъргаст ги гледаше през полузатворените си очи. Беше по-блед отвсякога — като смъртник, — и крайниците му, винаги слаби, сега бяха направо измършавели.

Агентът от ФБР ги гледаше със сребристите си очи без да мига. За един кратък и ужасен миг Д’Агоста си помисли, че е умрял. Но устните на Пендъргаст помръднаха. Двамата се наведоха, за да чуят.

— Доволен съм да ви видя, че изглеждате толкова добре — прошепна той.

— Ти също — отвърна Д’Агоста, опитвайки се да се усмихне. — Как си?

— Лежах си тук и доста мислих, освен това се наслаждавах на вашата загриженост. Какво е станало с ръката ти, Вини?

— Счупване на лакътната кост. Не е кой знае какво.

Очите на Пендъргаст потрепнаха и се затвориха. След малко се отвориха отново.

— Какво беше онова нещо вътре? — попита той.

— Къде вътре? — изгледа го Д’Агоста.

— В трезора на Естебан.

— Едно старо завещание и документ.

— Ах — прошепна Пендъргаст. — Последното завещание и завет на Илайя Естебан?

Д’Агоста се ококори.

— Откъде знаеш?

— Открих гробницата на Илайя Естебан в подземието на Вилата. Беше разбита минути по-рано и ограбена — без съмнение заради същото това завещание. Очаквам да е документ за собственост, нали?

— Точно така. Двайсет акра ферма — отвърна Д’Агоста.

Бавно кимване.

— Онази ферма, предполагам, отдавна не е вече ферма.

— Точно. Още от средата на четиридесетте години. Сега това са страхотни двайсет акра — първокласен имот в Манхатън, който се простира между Таймс Скуеър и Медисън Авеню. Завещанието е написано така, че Естебан да е единственият титуляр и наследник.

— Естествено, иначе не би се опитвал да вземе земята. Щял е да използва документа за основа на един изключително доходен съдебен процес, който — не се съмнявам, — е щял да завърши с милиарди долари обезщетение. Струва ли си убийствата, Винсънт?

— Може би, според някои хора.

Пендъргаст извади ръцете си над чаршафа, оправи го внимателно, белите му пръсти докосваха изключително финия лен. Несъмнено Проктър се беше погрижил.

— На мястото, където сега е Вилата, някога е имало религиозна общност — от съвсем различен вид — каза той. — Рен ми каза, че първият й основател е станал уважаван земеделец в Южен Манхатън след разпадането на комуната. Този фермер и Илайя Естебан са едно и също лице. При смъртта си той е бил погребан в подземието на селището, което е основал — заедно, както изглежда, със злощастните документи: документът за собственост и завещанието.

117