Тя спря на един кръстопът, от който тръгваха четири кратки прохода, завършващи с железни врати. Избра напосоки един от тях, пресече го, спря до вратата и се ослуша, след това я отвори и пристъпи. Зад нея лежеше мръсен и зловонен тунел с шуплест под и таван, осеян с паяжини. Отгоре, от калния таван, падаха равномерно капки втечнена влага по косата и раменете й и тя с отвращение ги изтръскваше.
След почти два километра пасажът се раздели на две. Хейуърд тръгна надясно, в посоката, в която й се струваше, че се намира централната църква. Зловонието във въздуха тук като че бе по-слабо. Стените бяха облицовани с камък. Тя се вгледа внимателно в облицовката на светлината на фенерчето си. Явно не бе стената от видеото с Нора Кели.
Внезапно се изправи. Вик ли беше това?
Остана неподвижна в тъмнината, ослушвайки се напрегнато. Но каквото и да беше чула — ако изобщо бе чула нещо — не се повтори пак.
Тя продължи напред. Каменният проход завърши с масивна арка. Лора мина под нея и се оказа в грубо построен мавзолей, поддържан от прогнили греди, редица погребални ниши, издълбани в глинените стени, всяка с изгнил ковчег вътре. Навсякъде се виждаха вуду амулети и фетиши: кожени торбички и пайети; гротескни кукли с огромни, злобни глави; сложни шарки със спирали и напречни щрихи, нарисувани върху дъски и опънати кожи. Това, както изглежда, бе подземен храм на лидерите на Вилата. Самите ковчези бяха странни, опасани с железни ленти и катинари, сякаш да удържат мъртвите вътре, някои с масивни шипове, прокарани през тях, и завършващи в глината отзад. Хейуърд потрепери, когато си спомни някои колоритни истории, разказвани от колегите й от Нюорлиънското полицейско управление.
… Ето го отново, този път нямаше съмнение: женски глас, който хълцаше тихо — и идваше от мрака напред.
Нора Кели? Тя тръгна напред с колкото се може по-тихи стъпки, със заредено оръжие, като прикриваше с ръка лъча на фенерчето. Гласът бе приглушен, но идваше отблизо, може би само през две или три камери оттук. Пълната с ниши зала завърши с проход, който отново се разклони; звуците сега се чуваха отляво и Хейуърд тръгна нататък. Ако това бе Нора, сигурно я пазеха — от Вилата сигурно бяха изпратили някого долу при първия знак за неприятности.
Проходът направи завой, после внезапно излезе към огромна крипта със сводести тавани, поддържани от тежки колони. В изпълнената с мирис на прах тъмнина, Хейуърд различи цяла редица дървени саркофази, които стигаха чак до отсрещната стена. Там в далечината тя видя три фигури, които се осветяваха от трепкащата светлина, идваща вероятно от запалка. Двете бяха жени, едната ридаеше тихо. Третият силует беше на мъж, който им говореше с нисък глас. Беше с гръб към Хейуърд, но тонът и жестовете му изглеждаха така, сякаш ги увещава за нещо.
Лора усети, че сърцето й забързва. Тя направи една крачка напред, после втора. И тогава се увери: мъжът отсреща беше Винсънт Д’Агоста.
— Вини?
Той се обърна. Известно време гледаше объркан. След това по лицето му заигра усмивка.
— Лора! Какво правиш тук?
Тя бързо тръгна към него, без повече да се старае да заслонява светлината на фенерчето. Докато жените я гледаха да се приближава, по лицата им се изписа страх.
Дясната ръка на Д’Агоста бе в импровизирана превръзка; лицето му бе издраскано и мръсно; костюмът му бе разкъсан и смачкан. Но тя изпита такова облекчение като го видя, че едва забелязваше подробностите.
Прегърна го бързо, като внимаваше за превръзката. След това се отдръпна, за да го погледне.
— Вини, изглеждаш така, сякаш те е влачила кола.
— Така се и чувствам. Тук обаче има няколко души, които се нуждаят от помощ. Били са с демонстрантите, но после са се изгубили, докато се опитвали да избягат. — Той спря. — И ти ли търсиш Нора?
— Не. Дойдох за теб.
— За мен? За какво? — Той изглеждаше засегнат.
— Пендъргаст ми каза, че си тук и може би си в опасност.
— Търсех Нора. Ти спомена Пендъргаст?
— Когато излизаше оттук, каза, че отива да вземе Нора. Каза ми, че тя не е във Вилата.
— Какво? Тогава къде е?
— Не каза. Но спомена, че нещо ви е нападнало. Нещо странно.
— Така е. Лора, ако е истина, че Нора не е тук, трябва веднага да се махаме. Веднага.
Той млъкна внезапно. Миг по-късно Хейуърд отново го чу: шляпане в тъмнината; сякаш огромни длани барабаняха по студения камък. Беше далече, но се приближаваше. След малко звукът от движещи се стъпки бе заглушен от влажно мляскане и ниско стенание като издихание на спукан мях:
— А-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…
Една от жените ахна, отстъпвайки инстинктивно назад.
Д’Агоста трепна.
— Твърде късно — каза той. — Върна се.
Във влажния мрак Нора чакаше. Главата й туптеше; само да мръднеше — и пронизваща болка я прекосяваше от едното слепоочие до другото. Тъмничарят й бе усложнил състоянието й след сътресението на мозъка с онзи удар по главата. Въпреки болката, налагаше се да се бори срещу тежкото вцепенение и апатия, които заплашваха да я смажат. Колко часове бяха минали? Двайсет и четири? Трийсет и шест? Странно как тъмнината ограбваше чувството за време.
Тя лежеше подпряна на стената от едната страна на вратата, очаквайки връщането на тъмничаря си, като се питаше дали ще има енергията да го нападне, когато дойде. Трябваше да признае пред себе си, че това бе безнадеждно — номерът не беше проработил първия път и едва ли щеше да сполучи втория. Но какво друго можеше да направи? Ако останеше където и да е другаде в помещението, той би могъл да я застреля през прозореца. Тя знаеше, че няма намерение да я освободи. Държеше я жива с някаква неясна цел, и когато тази цел се изпълнеше, щеше да я убие.