Вуду - Страница 111

111

Тишината откъм тунела бе абсолютна. Като сдържаше дъха си, той се ослуша и зачака.

Слабата непряка светлина оставаше устойчива, не мърдаше. След като минутите се трупаха и не ставаше нищо, той започна да осъзнава, че нещо не е наред.

— Господин Естебан? — долетя приятен глас от тъмнината зад него. — Ще бъдете ли така добър да останете без да мърдате, като същевременно бавно пуснете оръжието си на пода? Предупреждавам ви, че най-слабото движение, дори едно ненавременно потрепване на мигли, ще доведе до мигновената ви смърт.

79.

Естебан пусна пистолета си и той тупна глухо.

— А сега ще вдигнете ли бавно ръце нагоре, като отстъпите две крачки назад и се обърнете към стената?

Естебан направи каквото бе поискано. Пендъргаст се приближи, взе Браунинга и го пъхна в джоба си, след което претърси джобовете на Естебан и измъкна фенерчето му. Отдръпна се и светна.

— Чуйте… — започна Естебан.

— Не говорете, ако обичате, освен за да отговаряте на въпросите ми. Сега ще ме заведете при Нора Кели. Кимнете ако разбирате.

Естебан кимна. Не всичко беше загубено… Винаги е бил изключително умен и съобразителен. Той бавно се дръпна назад, по посока на къщата.

— Тя не е натам — каза Пендъргаст. — Вече проучих този район. — Изчерпахте единствената си привилегия — следващия път, когато се опитате да направите нещо, ще го приема като неотзивчивост от ваша страна, ще ви убия без всякакво по-нататъшно суетене и сам ще намеря госпожа Кели. Кимнете, ако сте разбрали.

Естебан кимна.

— Тя е в подземието на хамбара, нали?

Естебан поклати глава.

— Къде е тогава? Можете да говорите.

— Намира се в една стая, скрита в тунела под мазилката. Недалеч от трупа на Смитбак.

— В тунела няма прясна мазилка.

— Вратата е под заякчен с тел участък, който мога да местя. — Пендъргаст изглежда го обмисляше. След миг махна с пистолета си:

— Първо вие. Помнете какво ще се случи, ако сте неотзивчив.

Естебан отново тръгна по тунела по посока на Смитбак, като държеше дясната страна. Пендъргаст го следваше на десетина крачки отзад. Той настъпи малко фенерче — очевидно това на агента, — което лежеше, оставено на пода. Когато мина покрай лоста, Естебан се престори, че се спъва, като го удари, докато падаше.

Взривът проехтя силно, но беше високо, само разроши косата му. От горния тунел се чу силен грохот, когато лостът на неговия механизъм предизвика срутване. Не беше истинско срутване, разбира се, а фалшиво, и камъни от стиропор, предварително начупени и боядисани, шперплатови греди, пясък и чакъл се смесиха с боядисания пълнеж. Пендъргаст отскочи настрана, но не бе в състояние да избегне тоновете материал, който се изсипа точно над него. С продължителен трясък и грохот на греди и летящи парчета стиропор, агентът бе прикован и заровен долу. Естебан се втурна напред, избягвайки началото на лавината.

Всичко потъна в мрак — светлината на фенерчето бе засипана заедно с агента. Естебан можеше да чуе последните частици пясък и чакъл как се изсипват като дъжд. Изсмя се шумно. Това бе лавината, която се появяваше да погребе преследващите пазачи на затвора в кулминационната сцена на „Бягство“, когато героят изскача от тунела и се освобождава. И тук той го бе пресъздал — като истинско!

Пендъргаст очевидно не ходеше на кино. Ако ходеше, може би щеше да познае тунела и да предположи какво става. Толкова по-зле за него.

Естебан газеше из отломките от реквизита, риташе ги настрана, и търсеше Пендъргаст. След известно време забеляза светлината на фенерчето, което още светеше, и близо до него — окървавеното и покрито с прах тяло на агента, зашеметен от внезапната каскада. Браунингът, който бе взел от Естебан, лежеше до него. Наблизо се виждаше и клетъчният му телефон, а в ръката си държеше собствения си пистолет. Явно беше ударен силно от някое от парчетата отломки, може би дори беше мъртъв, но Естебан трябваше да се увери. Първо взе двата пистолета. След това стъпи върху клетъчния телефон и го смачка. Накрая вдигна Браунинга, провери пълнителя му, насочи го към гръдната кост на Пендъргаст и изстреля два куршума право в детектива, един двоен изстрел в сърцето, последван от трети, за да бъде сигурен, като тялото подскачаше при всеки удар и наоколо летяха прах и стърготини.

Отдолу на пода се появи струйка кръв.

Естебан стоеше сред праха и дишаше тежко. Позволи си една лека усмивка. Съжаляваше само, че тази малка сценка никога нямаше да се появи на киноекрана. А сега беше време за финалното действие в личната му епопея: да убие момичето и да се отърве от труповете.

От четирите трупа.

80.

Лора Хейуърд крачеше предпазливо в тъмното подземие дълбоко под алеите и сводовете на Вилата. Виковете и крясъците отгоре, които стигаха до кресчендо, изведнъж се изгубиха: или стълкновенията се бяха изнесли към Инууд Хил Парк, или тя се бе спуснала твърде дълбоко в земята, за да ги чува. Подземните проходи на Вилата се простираха на много нива, разклоняваха се и бяха в различни архитектурни стилове — от грубо изсечени на ръка ниши до сложно изработени, облицовани с камък подземни гробници с кръстовидни сводове. Сякаш едни след други обитателите, в зависимост от различните си нужди и изтънченост, бяха разширявали подземните пространства.

Кратък поглед към часовника й показа, че проучва сутерена повече от петнайсет минути — петнайсет минути улици без изход и безкрайни завои, всеки по-объркващ и страховит от предишния. Докъде се простираше този подземен лабиринт? И къде се намираше Винсънт? Неведнъж се питаше дали да не го извика по име, но всеки път някакво шесто чувство я възпираше. Радиостанцията й се оказа безполезна.

111