Вуду - Страница 97

— Това нещо е тук. Ти застани отляво, аз ще заема дясната страна.

Пендъргаст измъкна четиридесет и петкалибровия си пистолет изпод мантията и те изпълзяха към входа.

Оттатък не се виждаше нищо, освен голи стени от влажни тухли. Пендъргаст посочи към пода, където серия кървави отпечатъци водеха към мрака. Д’Агоста коленичи и докосна една; кръвта бе още прясна, дори не беше успяла да се съсири.

Той се изправи.

— Проклето нещо — промърмори той.

— Това е също загуба на време, което нямаме. Да продължаваме. Хайде.

Те се измъкнаха заднишком от стаята и притичаха през отворения некропол в един коридор в отсрещната страна. Той скоро ги изведе до друго, подобно на пещера пространство, грубо изсечено в живата скала. Влязоха и осветиха наоколо с фенерчетата си.

— И тук стените не са като онези във видеото — каза Пендъргаст полугласно. — Това са шисти, не гранит, и са изсечени по съвсем друг начин.

— Прилича на лабиринт.

Пендъргаст кимна към един нисък свод.

— Да опитаме оттук.

Те се приведоха и тръгнаха по ниския тунел.

— Исусе, тази миризма — промърмори Д’Агоста. Беше задушаваща воня от конска кръв, плътна, с намек за желязо, и поради това, че бе прясна — още по-ужасна. Беше придружена от периодични завихряния студен въздух, идващи от някакъв невидим вентилатор от другата страна. В далечината отекваха виковете и крясъците на преследвачите им, които изглежда се бяха събрали в подземието и се бяха пръснали да ги търсят.

Продължиха през тунела. Пендъргаст се движеше толкова бързо, че Д’Агоста трябваше да подтичва, за да го настигне, цапайки през локвите вода и тиня. Селитра и паяжини покриваха изпотените стени, от време навреме притичваха бели паяци и се скриваха в дупките в тухления зид. Червените очи на плъховете проблясваха в плътния мрак.

Наближиха място, в което се срещаха и пресичаха три тунела, оформяйки шестоъгълно пространство. Пендъргаст забави, сложи пръст върху устните си и направи знак на Д’Агоста да се движи плътно покрай стената на тунела, а той се притисна към другата.

Когато стигнаха до възела, Д’Агоста по-скоро почувства, отколкото видя, рязко движение над себе си. Той приклекна и се претърколи на една страна точно когато нещото — зомбито! — се спусна долу, дрипите на древните одежди изплющяха и зашумоляха над възлестите му крайници като скършени корабни платна под бурен вятър. Д’Агоста стреля, но създанието бе готово и се отмести толкова неочаквано, че изстрелът му отиде нахалост. Куршумът прекоси зрителното му поле, проблесна в лъча на фенерчето му и когато Д’Агоста се отпусна на земята, за да избегне атаката, мигновен ужасяващ отпечатък се вряза в ретините му: единственото висящо око; спиралите и кръговете на амулет, изрисувани или залепени върху кожата му; влажните устни, потръпващи в гримаса на отчаяно веселие. Но нямаше нищо неопределено или веселяшко в движенията му — то пристъпяше решително, с ужасяваща целенасоченост.

65.

Д’Агоста стреля отново, но това бе безсмислено: нещото се отдръпна назад в мрака и изчезна. Той легна на земята и освети наоколо с фенерчето.

— Пендъргаст?

Специалният агент излезе приведен от тъмнината на един тунел, стиснал „Колта“ с двете си ръце.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода.

— Още е тук — промърмори Д’Агоста, надигна се и се завъртя на триста и шестдесет градуса с насочен пистолет. Напрегна се да види в тъмното.

— Наистина. Не мисля, че ще се махне, освен ако не умрем — или пък той не умре.

Секундите минаваха и се превръщаха в минути. Най-накрая Д’Агоста се изправи и отпусна пистолета си.

— Няма време да си играем на чакане, Пендъргаст. Трябваше да…

Зомбито се появи като неясна светкавица отстрани, хвърли се право срещу фенерчето му, изби го с ръка и го запрати в тъмнината с трясък. Д’Агоста стреля, но то избяга от полезрението му и се върна в относителната защита на тъмнината. Отнякъде чу „Колта“ на Пендъргаст, който стреля почти едновременно с него, но след оглушителния двоен изстрел преследвачът им се докопа и до неговото фенерче и то бе разбито в стената.

Проходът потъна в пълен мрак — и почти веднага след това той чу звук от отчаяна борба.

Приближи се нататък, прибра пистолета и извади ножа, значително по-подходящ за близка битка на тъмно и по-малко вероятно да нарани неволно Пендъргаст, който вероятно се бе вкопчил в битка на живот и смърт с отвратителното създание. Той се блъсна в зомбито и замахна към него с ножа, но то бе дяволски силно и бързо, обърна се и сграбчи Д’Агоста като пантера, обвивайки го в задушлива смрад. Ножът бе избит от ръцете му и той се хвърли с юмруци напред, търсейки слабините, корема, главата му, като парираше жилестите ръце, които го драскаха. В тъмното, омотан в ужасната мантия, той бе в неизгодна позиция; дрипавото създание, от друга страна, изглежда бе в стихията си: без значение колко се въртеше и се бореше Д’Агоста, то държеше надмощие, подпомагано от хлъзгавината на тялото си, покрито с пот, кръв и мазнина.

Какво, по дяволите, се беше случило на Пендъргаст?

Една ръка се уви около врата му и се стегна като стоманен кабел. Д’Агоста се дръпна, като едновременно се опитваше да отхвърли нападателя си и да вдигне пистолета си. Но хлъзгавото същество имаше мускули като тиково дърво: както и да се бореше Д’Агоста, желязната ръка не отпускаше хватката си, спирайки въздуха му, докато другата бе приковала ръката му с оръжието. Вик на триумф, който напомняше по-скоро стенание на банши изригна от зомбито.