Вуду - Страница 89

— И каква е тя?

— Търсил е нещо — нещо много специално. И рязкото спиране на работата му означава, че го е намерил.

След като гостът му си тръгна, Пендъргаст стана от креслото, напусна салона и тръгна по централния коридор на апартамента, докато стигна до малка, старомодна лаборатория. Съблече сакото на черния си костюм и го закачи на една закачалка зад вратата. Стаята беше доминирана от лабораторна маса от стеатит, върху която имаше химическа апаратура и една Бунзенова лампа. Стари дъбови шкафове стояха около стените, стъклени бутилки се състезаваха за място с парцаливи списания и добре подвързани справочници.

Той измъкна един ключ от джоба си и отключи един от шкафовете. Оттам извади чифт гумени ръкавици, лакирано ковчеже от орехово дърво, една стойка за епруветки с етикети и запушалки и една увеличителна лупа с месингов обков. Подреди всичко това на масата. Крачейки из стаята, той надяна гумените ръкавици и отключи втори шкаф. Миг по-късно в ръцете му се появи един череп — черепът, който той и Д’Агоста бяха изкопали от гроба край речния бряг. По челюстта и очните дупки още имаше пръст. Той внимателно остави черепа на масата и отвори сандъчето, за да извади комплект зъболекарски инструменти от 19 век с дръжки от слонова кост. С безкрайно внимание почисти черепа, отстранявайки мръсотията, част от която прехвърли в многобройните епруветки, като слагаше съответните етикети. В бурканите бяха пуснати проби белезникав прах, един зъб също отиде в една епруветка, заедно с част от кожа, косми и мастна тъкан.

Когато свърши, агентът остави черепа върху масата и се вгледа в него. Секундите минаваха, превръщаха се в минути. Стаята беше напълно тиха. И тогава Пендъргаст рязко стана. Сребристите му очи блестяха, осветени от вътрешен плам. Той взе лупата и се зае да изследва черепа от близко разстояние, като се фокусира най-накрая върху дясната очна кухина. Остави лупата и вдигна черепа, оглеждайки кухината от всички посоки. Виждаха се няколко тънки, разкривени рисунки във вътрешността й, същите като тези върху вътрешната задна стена на черепа.

Пендъргаст отиде до трети шкаф. Оттам извади странен инструмент, отмъкнат тайно от олтара във Вилата: остро, огънато парче метал, което стърчеше от дървена дръжка и приличаше на разгънат чудат тирбушон. Той го занесе до лабораторната маса и го сложи до черепа. Подпря се замислено на плота с две ръце, очите му неспокойно се местеха от черепа към огънатия метал.

Най-накрая седна пред масата. После с изтънчена бавност взе черепа с дясната си ръка и инструмента с лявата и приближи изкривения край на куката към очната кухина. Бавно, внимателно плъзна куката по бледите знаци и я завъртя по такъв начин, сякаш искаше да я пъхне през горната орбитална фисура — дупката в дъното на очната кухина. Върхът се плъзна перфектно в дупката. Сякаш решаваше пъзел, Пендъргаст проникна с куката в черепната кухина, като напредваше все по-дълбоко, следвайки надрасканите знаци върху костта, докато един зъб в металния инструмент не се захвана за орбиталната фисура и изкривеният край не хлътна още по-дълбоко.

С внезапна сръчна манипулация — леко завъртане на дръжката — Пендъргаст накара изкривения връх на инструмента да направи кръгово режещо движение. Завъртя назад и напред — назад и напред, и малката остра кука влезе в мозъчната кухина с идеална малка дъга.

Безрадостна усмивка освети лицето на специален агент Пендъргаст и той промърмори една-единствена дума:

— Брока.

58.

Нора Кели лежеше в тъмното и се ослушваше. Стаята беше тиха като гроб. Колкото и да се опитваше, тя не откриваше нормалните, успокояващи звуци от външния свят: коли, гласове, стъпки, вятър в дърветата. Във влажното подземие не се чуваха дори мишки или плъхове.

След като съзнанието й се върна и успя да потисне страха си, тя проучи набързо затвора си: веднъж, после още веднъж. Бяха минали часове. Трябваше да работи по усет — единствената светлинка, която бе проникнала в килията й, бе, когато я снимаха, а по онова време тя бе доста дезориентирана и разтревожена, за да използва възможността да запомни обкръжението си.

Въпреки това доби някаква представа за мястото. Подът беше бетонен, скорошен и влажен, със силна миризма на цимент. Беше покрит със слама. Размерите на затвора й, които бе измерила добросъвестно с крачки, бяха приблизително десет на шестнайсет стъпки. Стените бяха от грубо изсечен камък, по всяка вероятност гранит, и абсолютно монолитни, без какъвто и да е отвор, освен за вратата. Тя беше от тежко дърво с метални нитове; имаше чувството, че е нова, изработена по поръчка за килията, тъй като рамката й беше по-ниска и по-тясна от стандартните. Таванът беше с нисък купол от циментирани тухли, който ставаше по-висок към средата. Имаше няколко ръждясали железни куки върху стената и тавана, показващи, че помещението някога е било използвано за сушене на месо.

В килията имаше две неща: кофа в единия ъгъл, която да служи за отходно място, и пластмасова бутилка, пълна с вода. През цялото време на затворничеството й не й бяха давали храна. В плътния мрак бе трудно да се каже колко време е минало, но тя бе сигурна, че е прекарала тук най-малко двайсет и четири часа. Странно, нямаше нищо против да не яде; това изостряше способността й да мисли.

„Няма да живееш чак толкова дълго, че името ми да е от значение.“ Това й бе казал човекът, който я бе затворил тук, и тя знаеше, че наистина го мисли.

Изглеждаше невъзможно да бъде спасена. Сътрудничеството не съществуваше като опция — по-скоро би сключила сделка със собствената си смърт. Трябваше да избяга.