Вуду - Страница 79

Беше ли наистина?

Впери очи в завесата и й се стори, че тя леко се люлее. Беше непрозрачна и не можеше да види отвъд нея.

Искаше й се да се отпусне. Разбира се, че нямаше никого. Било е само сън. И освен това Д’Агоста беше й казал, че достъпът в стаята ще бъде забранен. Тя затвори очи, но сънят не идваше, нито пък наистина й се искаше да дойде. Сънищата й бяха толкова ужасни, че се страхуваше да заспи.

Това беше глупаво. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка.

Затвори очи, но въпреки това се чувстваше толкова будна, че почти не можеше да държи клепачите си спуснати. Мина една минута. После втора.

С раздразнена въздишка тя отвори очи. Противно на волята си откри, че погледът й се плъзга отново към съседното легло. Завесата се движеше, дори по-силно.

Тя въздъхна. Наистина беше глупаво, дължеше се на свръхактивното й въображение. Нищо чудно след подобен кошмар.

Но когато заспиваше тези завеси бяха ли всъщност дръпнати?

Не беше сигурна. Колкото повече мислеше, обаче, толкова по-убедена ставаше, че завесите са били дръпнати. Била е замаяна, с мозъчно сътресение, как би могла да разчита на паметта си? Нора се извърна решително към отсрещната стена, след което затвори очи отново.

И отново въпреки желанието си очите й бяха привлечени към спуснатите завеси, все още леко полюшващи се. Беше само въздушно течение, дължеше се на въздушната циркулационна система: полъх толкова лек, че не можеше да го почувства, но достатъчен да раздвижи тези завеси.

Защо завесите бяха спуснати? Дали са били спуснати, докато е спяла?

Тя рязко седна и главата й запулсира от усилието. Беше глупаво да се притеснява за това, след като едно просто действие би могло да разреши проблема веднъж завинаги. Тя преметна крака от едната страна на леглото и се изправи, като внимаваше да не заплете маркучетата на системата. Две бързи стъпки и протегна ръка към завесата — но се разколеба. Сърцето й внезапно забумка от страх.

— О, Нора — произнесе тя гласно, — не бъди такава страхливка.

След което силно дръпна завесата.

На леглото лежеше мъж, напълно неподвижен. Беше облечен в бяла колосана униформа на дежурен, ръцете му бяха кръстосани на гърдите, лежаха отгоре почти като на египетска мумия — само че очите му бяха широко отворени, блестящи на светлината. Гледаше право в нея. Играеше си с нея.

В този момент на сковаващ ужас фигурата скочи нагоре като котка, сложи ръка върху устата й, избута я към леглото й и я притисна.

Тя се бореше, риташе, опитваше се да издаде звук, но той бе много силен, а тя бе в капан. Принуди я да извърне глава на една страна и тя го видя, че в свободната си ръка държи стъклена спринцовка с игла за подкожна инжекция, с една капка, която трептеше на върха й. Последва бързо движение и Нора усети как се забива дълбоко в бедрото й.

Тя се опитваше да се бори, да мърда, да крещи — но парализата я обхвана като зъл дух, този път без сънища, но отвратително и несъмнено реално, обви я в непреодолима прегръдка и после тя сякаш започна да пада, да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец, който накрая се сви до една точка — и изгасна.

49.

Марти Уортик скръсти потните си ръце върху ръба на катедрата и огледа тълпата, събрана на площада пред сградата на „Жилищно настаняване“. Това беше първата му пресконференция и беше едно както обезкуражаващо, така и сензационно — ако трябваше да е искрен — преживяване. От лявата и от дясната му страна стояха неколцина подчинени — които набързо беше хванал, за да изглеждат нещата с по-голяма тежест, — както и двама-трима униформени полицаи. Катедрата беше сложена на по-ниско и отзад се виеха безброй кабели.

Очите му обходиха малката група протестиращи, събрани в единия ъгъл на площада, удържани от няколко пръснати наоколо полицаи. Скандирането им беше неуверено, което го окуражи да си помисли, че ще спре веднага, след като той започне да говори.

Той прочисти гърлото си и чу усиления звук по радиоуредбата. Огледа се, докато тълпата се успокои.

— Добър ден — започна той. — Дами и господа журналисти, ще ви прочета предварително подготвеното си изказване.

Започна да чете и постепенно всички утихнаха. Юридическият процес, обясни той, беше в ход. Щяха да бъдат предприети мерки, ако обвиненията срещу Вилата се потвърдяха. Правата на всички трябваше да бъдат уважавани. Процесът ще се наблюдава. И трябва да се спазват ред и спокойствие.

Гласът му звучеше монотонно, изтърканите фрази имаха сънотворен ефект върху групата журналисти. Беше кратко изказване, не повече от страница, написано от комисия и прегледано от половин дузина юристи. Имаше свойството да не казва нищо, да не съобщава информация, да не дава обещания, докато в същото време създава впечатлението, че е съобразено с исканията на всички. Най-малкото, това беше идеята.

Беше прочел половината страница, когато чу един вулгарен глас, който дойде от мегафон измежду групата на протестиращите. Той продължи без да се колебае, без дори да поглежда нататък. Шумът се увеличи.

— Що за глупости!

Той издигна глас, надвиквайки крясъците.

— Ами животните?

— Ами убийството на Смитбак?

— Спрете убийците!

Уортик продължи с малко по-силен монотонен глас, забол очи в страницата, с наведена надолу плешива глава.

— Приказки! Само празни приказки! Искаме действия!

С ъгълчето на очите си можеше да види щръкналите микрофони и камерите, които се отдалечаваха от него и се обръщаха към протестиращите. Последваха още няколко вика, избухна спор, едно ченге издърпа развят лозунг. И това беше. Безредицата беше туширана; протестиращите — сплашени. Броят им не бе достатъчен, за да задейства манталитета на тълпата.