Вуду - Страница 67

— Знам. И го оценявам, наистина го оценявам.

— Беше толкова близко да загубиш всичко заради онзи последен случай на Пендъргаст, в който се замеси. Комисарят сега те гледа под лупа. Знам колко е важна кариерата за теб и не искам да те виждам как отново я рискуваш. Ще ми обещаеш ли поне, че няма да му позволиш да те въвлича в някоя още по-незаконна авантюра? Ти си този, който отговаря за разкриването на този случай. Ти си в края на краищата човекът, който ще дава показания на пейката за свидетели за онова, което си направил — и което не си направил.

Д’Агоста кимна.

— Окей.

Тя стисна ръката му и се усмихна.

— Помниш ли първия път, когато се срещнахме? — попита я той. — Аз бях ветеранът, големият лош лейтенант от НПУ.

— А аз бях сержант-новобранец, директно от пътната полиция.

— Точно така. Преди седем години… можеш ли да повярваш? Тогава аз се грижех за теб. Пазех ти гърба. Смешно е, как се променят ролите.

Тя отново заби поглед в масата. Лека руменина обагри бузите й.

— Но знаеш ли какво, Лора? Това по някакъв начин ми харесва.

Иззад рамото на Хейуърд дойде бърз, задъхан глас.

— Това той ли е?

Д’Агоста погледна нататък. Една слаба жена в бяла блуза и черна пола се беше обърнала и сочеше право към него, притиснала клетъчния си телефон към ухото си. В първия миг той не разбра на кого говори жената — на него, на задъхания си събеседник или на човека от другата страна на телефонната линия.

— Той е! Познах го от снощните новини! — Като пусна телефона в дамската си чанта, жената се измъкна иззад масата и се приближи. — Вие сте лейтенантът, който разследва убийствата на зомбитата, нали?

Келнерката, дочула думите й, също се приближи.

— Ама наистина ли е той?

Слабата жена се наведе към него и притисна маникюрираните си нокти в масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Моля ви, кажете ми, че ще разрешите това скоро, тикнете тези ужасни хора зад решетките!

Една възрастна жена, случайно уловила разговора, пристъпи напред:

— Моля ви, полицай — умолително произнесе тя, докато един йоркширски териер надничаше от кошницата, която бе прегърнала. — Напоследък направо не мога да спя. Както и всичките ми приятелки. Общината не прави нищо. Вие трябва да спрете това!

Д’Агоста местеше очи от едната жена към другата изумено, загубил дар слово. Никога не се бяха случвали подобни убийства. Нюйоркчани бяха преситени, материалистично настроени, леко презрителни. Но тези хора тук — очите им, настойчивостта в гласовете им, не можеха да се сбъркат.

Той се усмихна уверено.

— Ще направя всичко по силите си, мадам. И няма да е след дълго, обещавам ви.

— Надявам се да сдържите обещанието си! — Жената се оттегли и се присъедини към общия разговор.

Д’Агоста погледна Хейуърд. Тя отвърна на погледа му.

— Интересно — произнесе накрая тя. — Проблемът наистина се задълбочава, и то много бързо, Вини. Внимавай.

— Ще ставаме ли? — кимна той към вратата.

— Ти тръгвай. Аз ще остана и ще си допия кафето.

Д’Агоста остави една двайсетачка на масата.

— Ще огледаме ли доказателствата след обед?

След като тя кимна, той се обърна и мина възможно най-спокойно между разтревожените лица.

42.

Д’Агоста се боеше, че може да се направи нещо с новите доказателства в мазето на площад „Полиция“ №1. Мястото, както и всички процедури, свързани с него, се държаха под строг контрол заради изхвърляните от съда един след друг случаи поради грешка в поредицата от доказателства, и сега влизането в пристройката беше като получаването на достъп до Форт Нокс.

Той подаде документите на една секретарка зад бронираното стъклено гише и след това той, Хейуърд, Пендъргаст и Бертен отидоха да охладят страстите в чакалнята — без столове, без списания, само портрет на губернатора, — докато документите се обработваха. След петнайсет минути една енергична жена, сбръчкана като мумия, но пък забележително въодушевена, се появи с радиостанция в едната ръка и ги снабди с баджове и памучни ръкавици.

— Насам — каза тя с ясен глас. — Движете се заедно. Не докосвайте нищо.

Те я последваха по празен коридор с флуоресцентни лампи от двете страни и номерирани метални врати. След дълго вървене жената спря пред една от тях, пъхна карта в слота и с невероятна прецизност набра някакъв код върху охранителното табло; вратата се отвори. В стаята покрай трите стени се редяха шкафове с доказателства, а в центъра стоеше една маса под серия от ярки лампи. Ако се работеше както едно време, доказателствата вече щяха да са сложени на масата. И до тях да лежи списъкът на фотографите, които са ги снимали. А те трябваше направят специално запитване за артикулите — не да се ровят безразборно.

— Застанете зад масата — долетя ясният глас.

Те се подчиниха — Хейуърд, Пендъргаст и дразнещият Бертен. Д’Агоста вече усещаше неодобрителните вибрации откъм Хейуърд. Тя бе възразила срещу присъствието на Бертен — фракът и бастунът от тръстика не се връзваха никак с обстановката. Дребният мъж изглеждаше разрошен, лицето му беше бледо и по слепоочията му се стичаха струйки пот.

— Така — Жената се изправи зад масата. — Правили ли сме го преди?

Д’Агоста не каза нищо. Останалите промърмориха:

— Не.

— Имате право да изискате само по един комплект доказателства наведнъж. Аз съм единствената, която позволява пипането на доказателствата, ако е необходимо да бъдат разгледани отблизо — което, да добавя, трябва да бъде препотвърдено. Тестовете можете да получите след подаване на писмена молба. На списъците тук са изредени всички доказателства, иззети при съдебното претърсване, както и други доказателства, събрани по случая. Както виждате, всичко е снимано. А сега — тя се усмихна и лицето й едва не напука като стара мазилка — какво искате да разгледате?