Вуду - Страница 65

— Не! — извика Бертен. — Не!

Тълпата стесни обръча си и започна да трака безумно с костените дръжки. Д’Агоста забеляза проблясъци на наточени остриета в тъмните гънки на дрехите им. Бертен внезапно утихна, лицето му побеля и той се разтрепери.

Тълпата направи още една крачка напред.

Д’Агоста преглътна. За конфронтация не можеше да става и дума. Те можеха единствено, с повечко късмет, да успеят да си пробият път за навън, разбира се в случай, че никой от тази сган нямаше оръжие; но тогава щяха да прекарат остатъка от живота си по съдилища.

— Тръгваме си — успя да каже той и се обърна към останалите: — Хайде.

Шариер застана пред него, блокирайки пътя му. Тълпата стесни обръча като менгеме.

— Не сме дошли да се бием — каза Д’Агоста. Той отпусна ръката си върху служебното си оръжие.

— Вече е прекалено късно за това — извиси се гласът на първосвещеника внезапно. — Вие сте осквернители, развратници. Само пълно изчистване ще премахне петното.

— Да изчистим църквата! — извика един глас, подет от останалите. — Да изчистим църквата!

Пръстът на Д’Агоста разкопча кобура на пистолета и той пресметна бързо наум. В пълнителя на пистолета му, Глок 19, имаше петнайсет патрона; това щеше да е достатъчно да разчисти пътека към вратата през всяка нормална тълпа. Но тази тълпа тук съвсем не беше нормална. Той стегна хватката около приклада на пистолета и си пое дълбоко дъх.

Внезапно Пендъргаст пристъпи към Шариер.

— Какво е това? — Като мълния ръката му се стрелна напред и отпра нещо от ръкава на свещеника. Вдигна го и го освети с фенерчето си. — Вижте! Амулет за предпазване с неправилно усукан конец, направен в обратна спирала. Амулетът за лъжливо приятелство! Господин Шариер, защо носите това, щом сте пастор на тези хора? Защо се страхувате от тях?

Агентът се обърна към тълпата и размаха малката муска с пискюли.

— Той се съмнява във вас! Виждате ли?

Пендъргаст се завъртя отново към Шариер.

— Защо не вярвате на тези хора? — попита той.

С рев Шариер се наведе напред, за да го удари с жезъла си, при което робата му се изду; Но агентът от ФБР се извъртя толкова ловко, че мъжът се олюля във въздуха, завъртя се и един внезапен ритник го накара да пльосне в мръсотията долу. Гневен рев премина през тълпата. Босонг пристъпи бързо, сложи опънатата си ръка върху свещеника, докато той се изправяше, и гневно, изпълнено с ненавист изражение, разкриви лицето му.

— Ах, ти! Никаквец! — каза той на Пендъргаст.

— Несъмнено е време да си тръгваме — промърмори агентът.

Д’Агоста хвана предната дръжка на големия колкото ковчег сандък за доказателства, Перес хвана задната, и те се насочиха напред, разпръсквайки изненаданата и объркана тълпа. Със свободната си ръка Д’Агоста извади Глока си и стреля във въздуха; гърмежът отекна и сводестото пространство го повтори няколко пъти.

— Да тръгваме! Хайде! — Той прибра пистолета си и буквално сграбчи Бертен за яката, като го повлече към изхода, разблъсквайки хората. За миг проблесна нож, но Пендъргаст с внезапно движение запрати нападателя на земята.

Те вървяха към вратата, а освирепялата тълпа ги следваше по петите. Наложи се Д’Агоста да стреля втори път във въздуха.

— Назад! — изкрещя той.

Сякаш от нищото изникнаха дузина ножове и стоманата блесна матово на слабата светлина.

— В колите! — провикна се Д’Агоста. — Веднага!

Те се скупчиха, хвърляйки доказателствата в задната част на вана, като вкараха после и агнето вътре. След това ванът изскърца и се понесе още преди да са успели да затворят вратите, последвани от круизера, който посипа камъчета върху крещящата тълпа зад тях. Д’Агоста чу стенание откъм задната седалка. Обърна се и видя французина — побледнял и треперещ — да стиска ревера на Пендъргаст. Пендъргаст беше извадил нещо от вътрешния джоб на палтото си: един от странните, изкривени инструменти, които лежаха върху олтара в църквата. Сигурно го беше взел незабелязано по време на мелето.

— Ранен ли сте? — обърна се Д’Агоста към Бертен. Сърцето му биеше оглушително в гърдите и той едва можеше да си поеме дъх.

— Този жрец, този свещеник Шариер…

— Какво?

— Взе проби…

— Какво е направил?

— Проби от мен, от всички нас… косми, дрехи — не видяхте ли? Чухте го, чухте заплахите му. Магия за смърт. Ще го разберем, ще го усетим. Скоро. — Мъжът имаше вид на умиращ.

Д’Агоста се обърна рязко. Да работиш с Пендъргаст означаваше да се съобразяваш с врели-некипели.

41.

— Какво да бъде, скъпи? — попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.

Д’Агоста отмести менюто настрана.

— Кафе, черно, и овесена каша.

Жената погледна през масата.

— А вие?

— Палачинки с боровинки — каза Хейуърд. — Затоплете сиропа, ако обичате.

— Няма проблем — кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.

— Един момент — спря я Д’Агоста.

Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше — или приготвяше сама — палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.

— Нека порциите палачинки бъдат две — каза той.

— Няма проблем. — Келнерката се отдалечи.

— Видя ли днешния „Уест Сайдър“? — попита Хейуърд.

— Видях го. За съжаление. — Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ — всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ — Кейтлин Кид.