Вуду - Страница 5

— Кога беше последният път, когато го видяхте — преди този случай?

— Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.

— Продължавайте.

— Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. — Москеа спря за момент. — Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.

Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.

— Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито — когато Фиъринг е дошъл — сте му хвърлили макар и кратък поглед.

— Хвърлих му даже доста дълъг поглед. Не кратък. Както казах, той вървеше бавно.

— Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?

— Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.

Пендъргаст направи пауза.

— А после, когато е излизал, лицето му е било покрито с кръв, предполагам.

— Лицето не. Никаква кръв по лицето, или може би съвсем малко. Кръв имаше по целите му ръце, по дрехите. По ножа.

Пендъргаст замълча за момент, после каза:

— Ами ако ви кажа, че тялото на Колин Фиъринг е намерено в река Харлем преди десет дни?

Очите на Москеа се присвиха.

— Тогава ще кажа, че грешите.

— Боя се, че не, господин Москеа. Идентифициран, аутопсиран.

Мъжът се изпъна с всичките си пет фута и три инча, гласът му придоби мрачна важност.

— Ако не вярвате, моля: погледнете записа. Мъжът на онази лента е Колин Фиъринг. — Той спря, хвърляйки на Пендъргаст предизвикателен поглед. — Не ме интересува някакво си тяло в реката. Убиецът е Колин Фиъринг. Сигурен съм.

— Благодаря ви, господин Москеа — кимна Пендъргаст.

Д’Агоста прочисти гърлото си.

— Ако се наложи да говорим отново с вас, ще ви се обадя.

Портиерът кимна, като гледаше подозрително Пендъргаст.

— Убиецът е Колин Фиъринг. Трябва да намерите този кучи син.

Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.

— Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?

— Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.

Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.

— Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. — Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.

Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.

— Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.

Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.

Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.

— Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.

Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.

— Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?

— Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.

— Как е умрял?

— Самоубийство.

Д’Агоста изсумтя.

— Няма ли други близки?

— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.

— А сестрата?

— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.

— Кое?

— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?

— Какво?

— Поглежда към камерата.

— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.

— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.

4.

Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато.