Вуду - Страница 43

Докато го следеше с широко отворени очи, Нора не можеше да не си спомни преследването из залата със скелети на китове преди две вечери. Тя изохка, олюля се напред и хукна през нивата.

— Кейтлин! — С незнайно откъде взела се сила, без да усеща краката си, само след миг вече беше при репортерката и я дърпаше за якето. Дробовете й горяха. — Трябва веднага да се махаме оттук!

— Какво стана?

— Бягай! — Нора я хвана за ризата и се опита да я изправи на крака, но Кейтлин се спъна, докато се мъчеше да стане.

— О, Господи — прошепна тя, обръщайки се назад, внезапно парализирана. — Мили боже!

Нора проследи погледа й. Нещото — подпухналото му и разкривено лице не можеше да се различи на слабата светлина — сега се носеше право към тях с ужасна, изкълчена походка.

— Кейтлин! — изкрещя Нора и я блъсна. — Бягай!

— Какво…?

Но Нора вече тичаше към тъмното дере, хванала репортерката за ръката, и я влачеше след себе си. Кейтлин изглеждаше като упоена, хлъзгаше се по листата и падаше, но непрекъснато се обръщаше да гледа назад.

Сега преследвачът им се движеше по-бързо, приближи ги с няколко големи скока, в които се четеше зловещо намерение. Чуваше се лигавото му, нетърпеливо дишане.

— Идва — на пресекулки произнесе Кейтлин. — Настига ни.

— Мълчи и тичай!

О, Господи, помисли си Нора, без да спира. О, Господи! Не може да е Фиъринг, нали?

Макар да беше напълно сигурна, че е възможно.

Стигнаха до най-горната част на дерето. Портата и оградата се намираха напред.

— Размърдай си задника! — извика Нора, когато Кейтлин се плъзна и без малко не падна. Тя дишаше с широко отворена уста. Отзад през мрака се носеше техният преследвач с бързи, тежки стъпки. Нора издърпа Кейтлин.

— О, Исусе…

Стигнаха до оградата и Нора блъсна Кейтлин към нея, след което сама се хвърли напред с цялата сила, която й бе останала. Репортерката драска известно време срещу мрежата, най-накрая намери опора и се вдигна. Нора я последва. Двете се прехвърлиха отгоре, скочиха в листата и отново затичаха.

Нещо се блъсна в оградата зад тях. Нора спря и се обърна. Въпреки бумтенето на сърцето си, искаше да знае. Трябваше да знае.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин, без да спира.

Нора пъхна ръка в раницата си, измъкна фенерчето, включи го и го насочи към оградата…

… Нищо — освен една издутина в ръждясалата мрежа, където странното създание се бе блъснало, и лекото полюляване на оградата от удара, която поскърцваше, докато най-накрая тишината се възстанови.

Каквото и да ги беше гонило, бе избягало.

Тя чуваше как Кейтлин тича, стъпките й се отдалечаваха нагоре по стария път.

Нора хукна след нея и скоро я настигна. Журналистката се беше превила на две, разтърсвана от конвулсии, и най-накрая повърна.

— Какво… какво беше това? — успя тя да изрече най-после.

Нора не каза нищо, само й помогна да се изправи. Десет минути по-късно двете вървяха по Индиан роуд, назад към познатия Манхатън, но Нора — като несъзнателно опипваше амулета около врата си — не можеше да прогони чувството на ужас от преживяното: нещото, преследвачът им, задавената кашлица на обречената коза. Една ужасна мисъл продължаваше да изниква отново и отново в съзнанието й, една ирационална, безполезна, противна мисъл:

Дали и Бил е звучал така, докато е умирал?

29.

Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.

Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.

Наистина ли бе изминала само една седмица, откак Смитбак бе убит? Той поклати глава. Точно сега трябваше да бъде в Канада, на посещение при сина си, и да подписва документи за предстоящия си развод. Вместо това беше прикован към Ню Йорк и един случай, който ставаше все по-странен с всеки изминал ден.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Само това му липсваше: да се разсее още. Той го вдигна и въздъхна вътрешно.

— „Убийства“, Д’Агоста на телефона.

— Винсънт? Фред Столфутц.

Столфутц беше помощникът на прокурора, който помагаше на Д’Агоста да извади заповед за обиск за Вилата.

— Здрасти, Фред. Какво мислиш?

— Ако се опитваш да влезеш там и да търсиш доказателство за убийство, няма да извадиш късмет. Доказателството е прекалено неубедително, никой съдия няма да одобри разрешително. Особено след онова, което стори на Клайн онзи ден.

— Исусе Христе, как са разбрали за това?

— Вини, всички знаят. Да не споменавам как комисаря…

Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:

— Значи какви са опциите?

— Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?

— Точно така.

— Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства — някой да крещи за помощ или нещо подобно.

— Имало е достатъчно крясъци — от животни.

— Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.