Вуду - Страница 30

Д’Агоста се огледа. Един от сержантите сваляше картините от облицованите с черешово дърво стени, внимателно ги оглеждаше отзад, след това ги слагаше на пода. Друг вадеше книги от рафтовете, хващаше ги за гръбчетата и ги изтръскваше, след това ги пускаше в растящи купчини. Третият дърпаше скъпите килими от пода, претърсваше под тях, навиваше ги и ги изправяше в един ъгъл. Гледайки, Д’Агоста си помисли колко удобно е, че законът не изисква да се почиства след претърсване.

Откъм коридора можеше да се чуе издърпване на чекмеджета, шум от влачене, викове, възмутени гласове. Сержантът беше приключил с килимите и започна да се занимава с шкафовете с документи — отваряше ги, вадеше кафявите папки, прелистваше ги, след което изсипваше хартиите на пода. Сержантът, който беше проверил маслените картини, сега се бе заел с демонтирането на компютъра на бюрото.

— Нужен ми е за работата ми — обади се Клайн.

— Вече е мой. Надявам се да сте запазили всички важни файлове. — Това напомни на Д’Агоста за нещо — нещо, което Пендъргаст беше препоръчал. — Имате ли нещо против да разхлабите вратовръзката си?

Клайн се намръщи.

— Какво?

— Направете го, ако обичате.

Клайн се поколеба. След това бавно вдигна ръце и издърпа надолу вратовръзката си.

— Сега разкопчайте горното копче на ризата си и дръпнете яката.

— Какво искате, Д’Агоста? — попита Клайн, като все пак изпълни инструкциите.

Д’Агоста погледна мършавия му врат.

— Това кабелче — измъкнете го, моля.

Още по-бавно Клайн промуши ръка и извади кабела. На края му висеше малък флаш драйв.

— Ще го взема, ако разрешите.

— Информацията е кодирана — каза Клайн.

— Предполагам. Въпреки това ще го взема.

Клайн го изгледа.

— Ще съжалявате за това, лейтенант.

— Ще си го получите обратно. — И Д’Агоста хвана ръката му. С явна неохота Клайн измъкна кабела през главата си и остави флаш драйва на масата до Блекбърито. Изражението и маниерът му не издаваха нищо. Единственият знак за онова, което може би ставаше в главата му, бе леко порозовяване на белязаните му от акне страни.

Д’Агоста се огледа.

— Ще трябва да вземем също така някои от тези африкански маски и статуетки.

— Защо?

— Може да са свързани с определени… ъ-ъ-ъ… екзотични елементи на случая.

Клайн понечи да говори, но спря, после процеди:

— Това са изключително ценни предмети на изкуството, лейтенант.

— Няма да счупим нищо.

Сержантът беше приключил с книгите и сега развинтваше тръбите на тавана с отвертка. Д’Агоста се изправи, отиде до гардероба и отвори вратата. Днес Чонси отсъстваше. Той обърна поглед към Клайн.

— Имате ли сейф?

— В отсрещния офис.

— Да се поразходим, какво ще кажете?

Кратката разходка дотам разкри сцени на истинско опустошение. Екипът му разглобяваше монитори, ровеше из шкафове, вадеше чекмеджета от бюрата. Служителите на Клайн се бяха скупчили във фоайето, където непрестанно растящата камара от хартия се извисяваше до кутиите за доказателства. Клайн погледна наляво и надясно изпод вежди. Розовината по лицето му се бе сгъстила.

— Винсънт Д’Агоста — каза той, докато вървяха. — Другарчетата ти наричат ли те Вини?

— Някои от тях, да.

— Вини, сигурен съм, че имаме общи приятели.

— Аз не мисля така.

— Ами, човекът, за когото говоря, наистина още не ми е приятел. Но имам чувството, че я познавам. Лора Хейуърд.

Д’Агоста употреби цялата си воля да не спре.

— Виждаш ли, позаинтересувах се малко от това твое гадже — може би трябва да кажа бивше гадже. Какъв е проблемът? Виаграта вече не действа ли?

Д’Агоста заби очи право напред.

— И все пак източниците ми съобщават, че двамата сте близки. Човече, тя наистина направи страхотна кариера. Може някой ден да стане комисар, ако си изиграе картите правилно…

Накрая Д’Агоста спря.

— Нека ви кажа нещо, господин Клайн. Ако си въобразявате, че можете да заплашвате или да упражнявате натиск по някакъв начин върху капитан Хейуърд, грешите жестоко. Ще ви смачка като хлебарка. Но ако тя в безграничното си милосърдие реши да ви пощади — бъдете уверен, че аз няма да го сторя. А сега бихте ли ми показали сейфа, ако обичате?

21.

Нора слезе на станцията на метрото на 207-а улица. Тръгна към северния край на платформата, после изкачи стълбите до нивото на улицата, където се сливаха Бродуей, Ишам и Западна 21-а. Това беше квартал, в който никога досега не бе идвала, най-северният край на Манхатън, и тя се огледа с любопитство. Сградите й напомняха на Харлем: солидни предвоенни многоетажни блокове. Имаше и немалко градски къщи от червеникавокафяв камък. Изглежда обитателите бяха смесица от доминикански работници и напредващи мобилни млади белокожи: смесени магазини, кръчми и салони за маникюр, наблъскани до смрадливи ресторанти и пекарни за пълнозърнести хлябове. В съседство, тя знаеше, беше Дикман хауз: последната холандска колониална ферма, останала в Манхатън. Това бе място, което все се канеше да посети с Бил в някой слънчев следобед през уикенда. Така и не успяха…

Тя отпъди тези мисли от съзнанието си. Провери документите, които бе принтирала по-рано — сателитен изглед на квартала с обозначени улици — ориентира се и тръгна на север и запад, покрай Ишам, изкачвайки височината към Сийман авеню и залязващото слънце.

Пресече широкото, натоварено с коли авеню и продължи по асфалтовата пътека с тенис кортове от лявата й страна и голямо бейзболно игрище отдясно. Спря. Пред нея, отвъд ливадите, се простираше вековна гора. Картата показваше разширение на Индиан роуд, минаващо през северния край на Инууд Хил Парк, и свързано със спретнат малък неотбелязан квартал, в който тя предполагаше, че се намира Вилата. Пътеката беше по-пряка и, както й се струваше, по-безопасна. Тя пресичаше полето и се губеше в тъмен гъсталак от червени дъбове и магнолии, чиито дълги сенки се преплитаха сред скалните шубраци. Листата им блестяха с есенно великолепие, червеникавокафяви и жълти, с пръски от кървавочервено, оформяйки почти непробиваема стена, която я предизвикваше да премине. Беше чувала, че това е последната дива гора в Манхатън и наистина изглеждаше такава.