Вуду - Страница 3

Вратата на апартамента се отвори и отвътре излезе слаб, прегърбен мъж с нещастен кичур коса на темето, който влачеше след себе си екипировка и буташе напред алуминиев сандък, закрепен на колелца.

— Свършихме, лейтенант. — Мъжът взе една клавиатура от друг офицер и напусна, последван от помощника си.

Д’Агоста погледна часовника си. Три след полунощ. Работата на екипа на местопрестъплението беше отнела много време. Бяха вложили допълнително усърдие. Знаеха, че той и Смитбак бяха извървели дълъг път заедно. Дразнеше го начинът, по който минаваха покрай него с наведени глави и как го поглеждаха косо, питайки се как ли приема всичко. И дали ще се откаже от случая. Много детективи по убийствата биха го направили — дори само поради факта, че това щеше да повлече процес. Не изглеждаше добре, когато прокурорът те сложи на пейката на свидетелите. „Убитият е бил ваш приятел? Не е ли това доста интересно съвпадение?“ Беше усложнение, от което един процес не се нуждае, и обвинителят мразеше, когато това се случваше.

Но Д’Агоста нямаше намерение да оставя това така. Не. Пък и това беше един отворен-и-затворен случай. Престъпникът направо си беше осъден, беше им, така да се каже, в ръчичките. Оставаше само да го намерят.

Последният от екипа на криминолозите излезе от апартамента и си тръгна, оставяйки Д’Агоста сам с мислите му. Той остана за минута в празния коридор, като се опита да успокои опънатите си нерви. След това надяна чифт латексови ръкавици, нахлупи мрежичката за коса около оплешивяващото си теме и тръгна към отворената врата. Усети, че леко му прилошава. Тялото беше преместено, разбира се, но нищо друго не бе докоснато. Можеше да види там, където коридорът правеше чупка, само отрязък от стаята отвъд и езеро от кръв на пода; кървави следи от стъпки; отпечатъци от ръце, осеяли боядисаната в кремаво стена.

Прекрачи внимателно кръвта и спря пред дневната. Кожен диван, два стола, прекатурена масичка за кафе, още кървави петна върху персийския килим. Бавно отиде до средата на помещението, като местеше внимателно краката си, обути в обувки с дебели каучукови подметки, спря, обърна се и се опита да възстанови сцената в ума си.

Беше помолил криминалистите да вземат голямо количество проби от кървавите петна; имаше сложно преплетени мотиви, които той искаше да разплете, отпечатъци от стъпки през кръвта, следи от ръце, наслоени върху други следи. Смитбак се беше борил дяволски; нямаше начин престъпникът да не е оставил ДНК на мястото.

На пръв поглед престъплението изглеждаше просто. Това бе неорганизирано, объркано убийство. Извършителят влиза с оригинален ключ. Смитбак е в дневната. Убиецът го удря силно с ножа, което веднага поставя Смитбак в неизгодно положение, след което двамата започват да се борят. Борбата се пренася в кухнята — Смитбак се опитва да се въоръжи: чекмеджето с ножове беше наполовина отворено, с кървави следи по дръжката и плота. Не бе успял обаче да се докопа до нож, за съжаление. Бил е намушкан отново отзад през това време. Борили са се още малко. При което Смитбак е ударен много лошо, потича кръв по пода, виждаха се следи от боси крака. Но Д’Агоста беше напълно сигурен, че престъпникът също е кървял през това време. Кръв, паднали косми и влакна, оставени по време на борбата, може би пръсната слюнка. Всичко това го е имало и той беше убеден, че криминалистите го бяха открили. Дори бяха отрязали и взели парче от дъските на пода, включително няколко с белези от нож; бяха откъртили парчета гола стена, бяха взели отпечатъци от всички повърхности, бяха събрали всяко влакънце, което можаха да открият, дори мъх и песъчинки.

Очите на Д’Агоста продължиха да блуждаят, в ума му не спираше да се върти филмът на престъплението. Накрая Смитбак загубва толкова много кръв, че останал без всякакви сили, дава на убиеца възможност да нанесе последния удар: според патолога, ножът е минал през сърцето и се е забил на повече от сантиметър в пода. Престъпникът го беше завъртял яростно, за да го измъкне, разцепвайки дъската. При тази мисъл Д’Агоста усети, че се изпълва с нова вълна гняв и скръб. Тази дъска също бе изрязана.

Не че цялото това внимание към подробностите щеше да направи нещата по-различни — те вече знаеха кой е убиецът. И все пак винаги беше добре доказателствата да са повече. Човек никога не знае на какви съдебни заседатели може да се натъкне в този побъркан град.

И тази откачена бъркотия, която убиецът бе оставил след себе си. Смачкан сноп от пера, завързани със зелена връв. Парче от дреха, покрито с евтини пайети. Малка торбичка от пергаментова хартия, покрита с прах, с причудливи шарки от външната страна. Убиецът ги беше пуснал в локвата от кръв като жертвоприношение. Криминалистите ги бяха отнесли, разбира се, но странните предмети не излизаха от ума му.

Но имаше още едно нещо, което момчетата не биха могли да отнесат: чудатата, надраскана набързо рисунка на стената — две змии, увити около някакво странно, изострено нещо, подобно на растение, със звезди и стрели, и заплетени линии, и една дума, която приличаше на Дамбала. Всичко това явно беше нарисувано с кръвта на Смитбак.

Д’Агоста влезе в главната спалня и погледът му обхвана леглото, бюрото, огледалото, прозореца, гледащ към Уест Енд авеню, килима, стените, тавана. В отсрещния край на стаята имаше втора баня, вратата на която беше затворена. Интересно, последният път, когато беше тук, вратата беше отворена.

Той чу звук отвътре. Водата тръгна и спря. Някой от момчетата от криминологията още беше в апартамента. Д’Агоста тръгна нататък, хвана бравата на вратата и установи, че е заключена.