Вуду - Страница 26

Заключена.

Със стон на отчаяние Нора се обърна и се подпря с гръб на вратата, стиснала парчето стъкло и решена за последен отпор.

Скелетите се залюляха и изскърцаха на веригите си, раздвижените полиетиленови покривала неспокойно дращеха пода. Нора изчака, опитвайки се да си възвърне контрола и да се бори докрай. Трепереше неудържимо, адреналинът бушуваше в кръвта й, ушите й пищяха, а бесният галоп на сърцето й отекваше, разтърсвайки и последната клетка на изтощеното й тяло.

Една непоносима минута изтече, после втора… Фиъринг не се появи. Постепенно шумоленето и люлеенето на скелетите спря. Тишината се върна в хранилището.

Тя конвулсивно си пое дълбоко въздух и потръпна. Дали не се беше отказал от преследването? Дали не си беше тръгнал?

В далечния край на помещението се чу скърцане на врата, тътрещи се стъпки и отново тишина.

Не, не. Не си беше тръгнал.

— Кой е тук? — долетя един леко разтреперан глас със зле прикрито безпокойство. — Покажи се!

Беше нощният пазач. Нора почти изхълца от облекчение. Фиъринг сигурно беше чул приближаващите се стъпки и се беше изплашил. Но тя сдържа дъха си. Не можеше да се покаже сега; не и докато не завършеше анализа на ДНК.

— Има ли някой тук? — извика пазачът, очевидно не му се влизаше в гората от китови скелети. Слабият лъч на едно фенерче заигра из полумрака. — Питам за последен път и заключвам вратата.

Не я интересуваше. Като куратор имаше секретния код за предната врата.

— Добре, щом така искаш.

Чуха се стъпки, фенерчето угасна и вратата се затръшна с трясък.

Нора бавно възвърна контрола над дишането си. Отпусна се на колене и погледна към едва-едва процеждащата се светлина от малкото прозорче на вратата.

Дали и той като нея още беше в хранилището? Дали чакаше, готов да я нападне? Какво искаше — да свърши работата, която не беше успял да свърши в апартамента им?

Като се отпусна на четири крака, тя запълзя под спокойните в момента покривала — движеше се бавно, възможно най-тихо, по посока на предната врата. На всеки няколко минути спираше да се огледа и да се ослуша. Но нямаше нито звуци, нито сенки — само огромните висящи кости, увити в саваните си.

Когато измина половината разстояние, Нора спря. По пода блещукаха пръснатите стъклени късове. Остатъците от импровизираното й оръжие, разбито на парчета. В мрака забеляза лека тъмна черта по блестящия ръб на един голям глинен съд. Явно, когато бе ударила Фиъринг със стъклото, го беше порязала. Това беше кръв — неговата кръв.

Тя си пое дъх рязко, после още веднъж, като се опитваше да мисли логично, доколкото можеше. После с треперещи пръсти извади една от неизползваните епруветки, които беше пъхнала в джоба си. Внимателно разчупи стерилната капачка, извади стъклената пипета и я топна в течността, след което отново я затвори в епруветката. Пендъргаст вече й бе дал ДНК проби от майката на Фиъринг, а митохондриалните ДНК на майка и син винаги бяха идентични. Сега можеше да изследва неговата ДНК и да я сравни директно с пробата от непознатия, открита на местопрестъплението.

Тя пъхна епруветката отново в джоба си и тръгна — тихо и предпазливо — към изхода. Набра кода и вратата се отвори. Бързо излезе, затвори и заключи след себе си, след това тръгна с несигурни крака по коридора. След малко стоеше пред PCR лабораторията. Нямаше и следа от Фиъринг. Набра цифрите върху таблото на охранителната система, вмъкна се вътре и побърза да заключи. Довърши работата си на светлината на апаратурата.

Термалният блок беше наполовина завършил цикъла. С блъскащо в гърдите й сърце, Нора подготви епруветката с кръвта на нападателя си и я постави до останалите, за следващото пускане.

До утре вечер щеше да знае със сигурност дали наистина Фиъринг е убил съпруга й — и на два пъти се бе опитал да убие и нея.

18.

Д’Агоста влезе в чакалнята към пристройката на моргата, като се стараеше да диша през устата. Пендъргаст го последва, обхващайки помещението с бърз поглед, след това се плъзна като котка в един от грозните пластмасови столове покрай стената, до една маса, отрупана със списания с подвити от много прелистване страници. Агентът взе най-малко разглежданото, разтвори го и започна да чете.

Д’Агоста обиколи веднъж стаята, после още веднъж. Нюйоркската морга беше място, изпълнено с ужасни спомени за него, и той знаеше, че е на път да преживее нещо, което щеше да остави още един лош спомен — може би най-лошият от всички. Свръхестественото хладнокръвие на Пендъргаст го дразнеше. Как можеше да остава толкова равнодушен? Погледна го и видя, че в момента чете „Мадмоазел“ с явен интерес.

— За какво четеш това? — попита го той сприхаво.

— Има една поучителна статия за неудачните първи срещи. Напомня ми за един случай, който имах: една особено неудачна първа среща, която завърши с убийство и самоубийство. — Той поклати глава при спомена и продължи да чете.

Д’Агоста скръсти ръце и направи още една обиколка на стаята.

— Винсънт, седни най-после. Използвай конструктивно времето си.

— Мразя това място. Мразя миризмата му. Мразя начина, по който изглежда.

— Напълно ти съчувствам. Внушенията за тленност тук — не мога да не призная — е трудно да бъдат игнорирани. Мисли, които наистина често лежат прекалено дълбоко, за да ни разплачат.

Страниците шумоляха, докато Пендъргаст четеше. Минаха няколко ужасни минути, преди вратата към моргата най-после да се отвори. В рамката й стоеше един от патолозите, Бекстейн. Слава богу, помисли си Д’Агоста: бяха привлекли Бекстейн за аутопсията. Той беше един от най-добрите и — изненада! — почти нормално човешко същество.