Вуду - Страница 24

Нора мушна няколко допълнителни епруветки в джоба си за по-късна употреба, след което прегледа инструкциите за трети път. Отвори капака на машината, постави PCR-ните епруветки и го затвори с изщракване. След като нагласи контролните параметри, отривисто натисна бутон „старт“.

Щяха да са необходими четирийсет цикъла, всеки от които по три минути, за да се извърши полимеразната реакция. Два часа. Тя знаеше, че след това ще трябва да подложи получените резултати на електрофоретичен анализ, за да може да идентифицира ДНК.

Апаратът издаде ново приглушено писукане и екранът показа, че първият термичен цикъл е в прогрес. Нора се облегна назад и зачака. Едва сега си даде сметка каква мъртвешка тишина цари в лабораторията. Нямаше го дори обичайния звук от движещия се в циркулационната система въздух. Помещението миришеше на прах, плесен и на едва доловимата сладникавост на пара-дихлорбензенът от близките хранилища.

Хвърли поглед на часовника си: дванайсет и двайсет и пет. Да беше си взела книга. В тишината на лабораторията се намери сама със своите мисли — а те всички бяха мъчителни.

Тя се изправи и закрачи из помещението, върна се до масата, седна, отново стана. Прегледа лавиците, търсейки нещо за четене, но откри само ръководства. Замисли се дали да не се качи до офиса си, но винаги съществуваше опасността да налети на някого и да й се наложи да обяснява защо е в музея в такъв късен час. Нямаше право да се намира в PCR лабораторията. Не беше регистрирала влизането си. Дори и да беше, нямаше право да използва апаратурата.

Внезапно спря и се ослуша. Беше чула шум, или поне така й се струваше. Пред вратата.

Хвърли поглед към малкото прозорче, но там не се виждаше нищо, освен мрачният коридор, слабо осветен от крушка в метална клетка. Диодът на таблото на вратата светеше в червено — все още бе заключено.

Тя изпъшка и стисна юмруци. Беше безнадеждно — кошмарните образи продължаваха да прииждат неканени, промъквайки се в съзнанието й без предупреждение. Тя стисна очи и се опита да мисли за каквото и да е друго… каквото и да е…

Очите й отново се отвориха. Ето го пак този шум. Този път го различи: тихо драскане по вратата. Когато бързо вдигна поглед, зърна движеща се фигура зад прозорчето. Имаше натрапчивото чувство, че някой току-що я е гледал.

Някой от нощните пазачи? Възможно беше. С тръпка на възбуда се запита дали ще докладват неоторизираното й присъствие. После поклати глава. Ако подозираха нещо, щяха да влязат и да я попитат директно. Иначе как биха знаели, че няма право да се намира тук? В крайна сметка пропускът й бе у нея, тя очевидно беше куратор. Сигурно умът й отново й играеше номера. Правеше го откакто… Нора отмести поглед от прозорчето. Може би полудяваше.

Звукът долетя отново и очите й неволно се стрелнаха към прозорчето. Този път видя тъмен силует на нечия глава на фона на мъждивата светлина, която леко се поклащаше. Силуетът притисна лице към стъклото и в този момент осветлението от лабораторията разкри чертите му.

Тя затаи дъх, примигна и се взря отново.

Беше Колин Фиъринг.

17.

Нора отскочи с вик. Лицето изчезна.

Тя усети, че сърцето й започва да бие учестено и да се блъска в гърдите й. Този път нямаше съмнение. Това не беше сън.

Тя се дръпна назад, оглеждайки се уплашено за място, където да се скрие. Наведе се зад лабораторната маса, без да може да си поеме въздух.

Не се чуваше никакъв звук. Лабораторията и коридорът оттатък бяха напълно тихи. Помисли си: Това е глупаво. Вратата е заключена. Той не може да влезе вътре. Мина една минута. Страхът, който я беше сграбчил, започна да се топи. На негово място нахлу безразсъдна ярост.

Тя бавно се изправи. Прозорчето остана празно.

Ръката й се плъзна по повърхността на масата, сграбчи огнеупорния градуиран цилиндър и го вдигна от поставката му. След това рязко го удари в ръба на поставката, превръщайки горния му край в назъбено острие от дебело стъкло. Бързо отиде до вратата и треперещите й пръсти се опитаха да наберат кода. Успя едва на третия път, отвори вратата и излезе.

От отсрещната чупка на коридора дойде звук на затваряща се врата.

— Фиъринг! — извика тя.

Затича напред с пълна сила и зави зад ъгъла. От двете страни на коридора се редяха врати, но само една беше близо до пресечката. Тя хвана бравата, установи, че е отключена и рязко я отвори.

Опипа стената, намери ключовете за лампите и с два удара на ръката си светна.

Пред нея лежеше стая, за която бе чувала, но никога не беше виждала, едно от легендарните музейни хранилища. Навремето тук се бе помещавала старата електроцентрала; сега огромното пространство съхраняваше музейната колекция от скелети на китове. Гигантските кости и черепи, някои с големината на градски автобуси, висяха на вериги от тавана; ако ги бяха разположили на пода, те биха се деформирали и счупили от собствената си тежест. Всеки от провесените скелети беше увит в полиетиленово покривало, което се спускаше като саван почти до пода. Въпреки редиците от флуоресцентни крушки на тавана, те съвсем не бяха достатъчни за такова голямо място и осветлението носеше призрачната атмосфера на подводница.

Тя се огледа за импровизирано оръжие. Отляво няколко от полиетиленовите покривала се люлееха, сякаш някой наскоро ги беше разместил.

— Фиъринг!

Гласът й отекна странно в пещерообразното подземие. Тя изтича към най-близките покривала и се пъхна между тях. Огромните скелети хвърляха странни сенки на смътната светлина и мръсните, втвърдени найлони образуваха подобна на лабиринт конфигурация от завеси, която й пречеше да вижда на повече от пет стъпки напред във всяка посока. Тя се задъхваше в смесица от напрежение и гняв.