Вуду - Страница 109

109

Като слепец в собствения си дом, Естебан се движеше уверено между купчините ненужни и странни предмети, без да има нужда от фенер в тъмнината. Скоро стигна до отвора на тунела, който водеше от хамбара към къщата. Сега той включи малко джобно фенерче; на синкавата светлина можеше да различи стените с фалшива замазка и яслата отляво, останали от снимките на „Бягство“, при които беше използвал същия този тунел като декор — с което си спести една значителна сума. На двайсет стъпки от началото на тунела се виждаше шперплатов панел, сложен в стената, от който стърчеше малък железен лост. Естебан направи бърза инспекция и установи, че е в добро състояние. Беше прост механизъм, който не изискваше електричество, само силата на тежестта, за да функционира — във филмовия бизнес уредите трябваше да бъдат надеждни и лесни за работа, защото добре се знаеше, че което може да се счупи — то непременно ще се счупи, когато камерите се завъртят и звездата най-сетне е напълно трезва. От любопитство той беше опитвал устройството преди година — устройство, което сам бе измислил — и откри, че все още функционира така добре, както в деня, в който бе снимал безсмъртната сцена от филма, който почти му спечели Наградата на Академията. Почти.

Почервенявайки при мисълта за изгубения „Оскар“ той изключи фенерчето и се ослуша. Да: можеше да чуе леките стъпки на приближаващия се агент. Мъжът щеше да направи ужасно откритие. И тогава, разбира се, нямаше начин бедният агент от ФБР — без значение колко невероятно умен е — да може да предвиди какво ще му се случи след това.

77.

Хари Р. Числит стоеше в централния контролен пункт на Индиан Роуд с радиостанция във всяка ръка. Беше се сблъскал с безпрецедентно и във висша степен неочаквано развитие на ситуацията, към което той въпреки всичко — така поне си мислеше — се бе адаптирал със забележителна скорост. Кой можеше да предвиди, че ще има толкова много демонстранти, всички движещи се толкова бързо, с безмилостната прецизност и целенасоченост на един мозък? И въпреки всичко Числит се бе издигнал до изискването на момента. Каква трагедия, също така, че — при цялата му честност — той бе заобиколен от некомпетентност и неспособност. Заповедите му бяха погрешно интерпретирани, неправилно изпълнени, дори игнорирани. Да: нямаше друга дума за това, освен „трагедия“.

Като взе военния си бинокъл, той го насочи към входа на Вилата. Демонстрантите бяха успели да влязат вътре и неговите хора бяха хукнали след тях. Рапортите бяха хаотични и противоречиви; един Господ знаеше само какво наистина става. Той и сам би отишъл, само че един командир не трябваше да излага собствената си персона на опасност. Можеше да има насилие; дори убийство. Това беше грешката на неговите хора и в доклада си щеше да наблегне точно на този момент.

Числит вдигна радиостанцията в дясната си ръка.

— Преден пост „алфа“ — произнесе отсечено. — Преден пост „алфа“. Изтеглете се в отбранителна позиция.

Радиостанцията пропука.

— Преден пост „алфа“, разбрано ли е?

— Пост „алфа“, роджър — долетя гласът. — Моля, потвърдете последната заповед.

— Казах, изтеглете се в отбранителна позиция. — Това беше възмутително. — За в бъдеще ще съм ви благодарен да се подчинявате на заповедите ми, без да се налага да ги повтарям.

— Само исках да съм сигурен, сър — подзе гласът отново, — защото преди две минути ни казахте да отстъпим и…

— Правете каквото ви се каза!

От групата офицери, които се въртяха объркани из игрището, се отдели една тъмна фигура в черен костюм и тръгна към него. Инспектор Минерва.

— Да, инспекторе — каза Числит, като се стараеше гласът му да излъчва достойнство, ала генерал Маклелън.

— Получаваме съобщения от вътрешността на Вилата, сър.

— Продължавайте.

— Разразил се е значителен конфликт между обитателите и демонстрантите. Има сведения за наранявания, някои — сериозни. Интериорът на църквата е бил разрушен. Улиците на Вилата са пълни с прогонени жители.

— Не съм изненадан.

Минерва се поколеба.

— Да, инспекторе?

— Сър, бих ви препоръчал отново да предприемете… ами… по-решителни действия.

Числит го погледна.

— По-решителни действия? За какво, по дяволите, говорите?

— С цялото ми уважение, сър, когато демонстрантите започнаха шествието си във Вилата, аз ви препоръчах незабавно да се обадите и да поискате подкрепления. Трябва да разполагаме с повече хора.

— Имаме значително числено превъзходство — отвърна той нервно.

— Освен това препоръчах офицерите ни по-бързо да заемат позиции отвъд пътя към Вилата, за да блокират шествието.

— Точно това заповядах.

Минерва прочисти гърлото си.

— Сър… вие заповядахте всички части да запазят позициите си.

— Не съм давал такава заповед!

— Не е прекалено късно за нас да…

— Имате заповеди — каза Числит. — Изпълнявайте ги. — Той видя как мъжът свежда очи и промърморва „да, сър“, докато се връща бавно към останалите офицери. Казано честно, това не беше нищо друго, освен некомпетентност, дори от човека, на когото бе разчитал най-много.

Той вдигна бинокъла си отново. Сега ставаше интересно. Можеше да види протестиращите — в началото само няколко, но докато гледаше, броят им нарастваше все повече — как бягат от Вилата и надолу по пътя с изкривени от страх лица. Офицерите му най-накрая ги бяха изгонили. Сред тях се виждаха самите обитатели на Вилата, облечени в кафяви мантии и качулки. Всички те се влачеха от Вилата в непрекъснат поток, напускайки дървените сгради, падаха един върху друг в паническо усилие да се махнат колкото се може по-бързо.

109