Вуду - Страница 102

102

Дали не ги бяха извикали да отбраняват Вилата? Това бе единственото възможно обяснение.

Д’Агоста изчака една минута, после още малко, за да бъде сигурен. Накрая се размърда, за да се измъкне от скривалището си. Беше безполезно: откри, че в паниката си се беше заклещил здраво. Прекалено здраво. Заля го чувство за клаустрофобия; опита се да го овладее, да регулира дишането си. Изви се отново — по-точно опита, — но си оставаше залостен. Паниката заплашваше да се върне отново, по-силна.

Не можеше да бъде. Нали все пак беше влязъл някак си. Със сигурност би трябвало да може и да излезе.

Сгъна крака си, мушна го между пода и тавана и се опита да се задържи в равновесие, докато натискаше със здравата си ръка. Без резултат. Стените бяха хлъзгави от влага и тиня, а подът се издигаше под лек ъгъл нагоре. Той се въртеше, пъшкаше, драскаше с нокти наоколо. При един пореден пристъп на паника заби ноктите си във влажната пръст и се опита да си пробие път навън, изпочупвайки няколко.

Мили боже, помисли си той отчаяно. Сега съм жив погребан. Прехапа устни.

Това бе единственото, което можеше да направи, за да не закрещи.

69.

Погрешните завои и връщането отнеха десет минути на Пендъргаст, за да стигне до кухненския асансьор, водещ към килера за провизии. Той изблъска стенещия мъж, който бе в полусъзнание, изпълзя, и — като мина през един панел в горната му част и хвана кабелите — успя да се изтегли нагоре и да излезе от подземието. Когато асансьорът се блъсна и спря срещу покрива на шахтата, агентът отвори вратата и изскочи навън. От църквата се носеха шум и викове, сякаш всички обитатели на Вилата бяха съвсем наблизо. Това му оставяше път за бягство. Той изтича през тъмните стаи на старото пасторско жилище, излезе през една странична врата и тръгна по извита задна алея. За по-малко от пет минути беше отново в гората на Инууд Хил Парк. Освободи се от качулката и мантията и ги пусна на покритата с листа земя, извади клетъчния си телефон и започна да набира.

— Хейуърд — отговори гласът отсреща.

— Обажда се Пендъргаст.

— Защо всеки път, когато чуя гласа ви, се изпълвам със страх?

— Наблизо ли се намирате до Инууд Хил Парк?

— Аз съм с Числит и хората му.

— А, да. Числит. Един завет към пълната безполезност от по-високо образование. А сега слушайте: Д’Агоста е в подземията на Вилата. Може би се намира в трудна ситуация.

Кратка тишина.

— Вини? Във Вилата? За какво, по дяволите?

— Мисля, че може да се досетите — търси Нора Кели. Само че аз току-що осъзнах, че Нора не е там. В момента назрява конфронтация…

— Не назрява. Вече се е разразила и…

Пендъргаст я прекъсна:

— Мисля, че Винсънт може би се нуждае от помощта ви. Отчаяно.

Тишина.

— Какво точно имате предвид?

— Няма време за обяснения, всяка минута може да е от значение. Чуйте: във Вилата пуснаха едно странно същество срещу нас, за да ни нападне.

— Например зомби? — долетя саркастичният отговор.

— Човек… или най-малкото създание, което някога е било човек, а сега е превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт има нужда от помощ. Животът му е в опасност. Бъдете внимателни.

Без да дочака отговор, Пендъргаст затвори телефона. В далечината през дърветата виждаше лунната светлина да се отразява в река Харлем. Чу се звук на двигател и един опипващ лъч прониза тъмнината: полицейски катер патрулираше напред-назад, за да следи — със закъснение — протестиращите, които идват от запад или север. Пендъргаст бързо хукна между дърветата към реката. Когато стигна края на гората, той забави, оправи разкъсания си костюм, след това тръгна из мочурливата трева надолу към покрития с камъчета бряг. Помаха на полицейския кораб, извади значката си от ФБР и я освети с помощта на писалката-фенерче.

Корабчето намали, обърна, после насочи нос към залива, спирайки до покрития с камъчета бряг. Беше голям патрулен катер с мощен двигател, последният модел на НПУ. Вътре имаше двама души — един сержант от полицията и един офицер от флотската служба.

— Кой сте вие? — Сержантът хвърли фаса от цигарата си във водата. Беше ниско подстриган, с месесто лице, осеяно с белези от някогашно акне, дебели устни, солиден врат и малки пръсти. Партньорът му, застанал до таблото за управление, приличаше на човек, прекарващ цялото си извънслужебно време във фитнес залата. Мускулите на врата му бяха опънати като кабелите на Бруклинския мост.

— Човече, изглеждаш като газен от мечка.

Пендъргаст върна обратно значката си в джоба.

— Специален агент Пендъргаст.

— Така ли? ФБР? Случва се непрекъснато, нали, Чарли? — Той сръга партньора си. — ФБР идва твърде късно и с твърде малко. Как успявате да го правите, момчета?

— Сержант…? — Пендъргаст нагази във водата, приближи се към планшира на корабчето и сложи ръка върху него.

— Съсипваш си обувките, приятел — каза сержантът и смигна на партньора си.

Пендъргаст погледна табелката с името на мъжа.

— Сержант Мълвани, боя се, че настоявам да използвам този катер.

Сержантът го изгледа — изправен в скъсания си костюм, нагазил във водата, — и пусна една усмивка.

— Боиш се и настояваш да използваш този катер? — провлачи думите той. — Е, аз пък се боя, че настоявам да видя пълномощното ти за това. Защото не мога просто ей така да отстъпя полицейска собственост на някого, та дори той да е Джей Едгар Хувър.

Партньорът му раздвижи мускули и изсумтя.

— Повярвайте ми, сержант, спешно е. Позовавам се на Раздел 302, алинея „б“, точка 2 от Кодекса на…

102