Зад тях се разкри тиха градина. Звуци на кротко струяща вода и птичи песни изпълваха въздуха, вече натежал от мирис на бор и евкалипти. Светлината беше слаба и коса, подсказвайки късен следобед или ранна вечер. Някъде в плътната зеленина изгука гълъб.
Тясна пътека от плоски камъни, от двете страни на която стояха каменни фенери, се виеше напред между вечнозелени растения. Като дръпна шоджи, Пендъргаст стъпи върху облите камъчета и тръгна надолу по пътеката. Това беше укироджи, вътрешната градина на един чаен павилион. Дълбоко скритото, почти тайно място излъчваше спокойствие и приканваше към съзерцание. Пендъргаст бе живял с това толкова дълго, че почти бе изгубил способността да оцени колко необичайно е то: съвършена и самостоятелна градина дълбоко в една масивна манхатънска сграда.
Напред, между храстите и дърветата-джуджета, изникна ниска дървена постройка, обикновена и без всякаква украса. Пендъргаст мина покрай церемониалната купа за измиване, стигна до входа на чайния павилион и бавно дръпна плъзгащите се паравани настрана.
Зад тях се намираше самото помещение за чай, декорирано с елегантна пестеливост. Пендъргаст остана на входа за момент и очите му се плъзнаха по висящия свитък в нишата, украсата от церемониални цветя кабана, рафтовете с изрядно чисти бъркалки, лъжички за чай и други принадлежности. След това, като затвори плъзгащата се врата и седна в поза „сейза“ върху едно татами, той започна да изпълнява строгите ритуали на самата церемония.
Чайната церемония беше същината на ритуал на изящество и съвършенство, поднасянето на чай на малка група гости. Макар че Пендъргаст беше сам, изпълни церемонията за гост: за гост, който не бе в състояние да присъства.
Той внимателно взе кутийката, премери стрития на прах чай, разбърка го до идеална консистенция, след това го изля в две изящни чаени чаши от седемнайсети век. Едната сложи пред себе си; другата постави на отсрещната страна на татамито. Остана да седи за момент, загледан в парата, която се издигаше на фини кълба от неговата чаша. После — бавно, замислено — вдигна чашата към устните си.
Отпи и позволи на някои спомени да оформят картини в съзнанието му една по една, като се спираше на всяка, преди да премине към следващата. Обектът на всички спомени беше един и същ. Уилям Смитбак Джуниър му помага да стигне навреме и да взриви вратите на Гробницата на Сенеф, и да спаси затворените вътре хора. Смитбак лежи ужасен на задната седалка на едно откраднато такси, докато Пендъргаст, наклонил колата на една страна, се врязва в трафика, опитвайки се да се изплъзне от брат си, Диоген. Още по-отдавна, Смитбак гледа с възмущение и потрес, докато Пендъргаст изгаря рецептата на Арканума до гроба на Мери Грийн. И още по-назад във времето, отново Смитбак, как стои до него по време на ужасната битка със злото, дълбоко под улиците на Ню Йорк сити.
Когато чашата с чай се изпразни, нямаше вече спомени, върху които да размишлява. Пендъргаст остави чашата на татамито и затвори очи за миг. След като ги отвори, той се взря в другата чаша, още пълна, която седеше срещу него. Въздъхна тихо и заговори:
— Аа заненда, сайонара — произнесе той. — Сбогом, приятелю.
Пладне. Д’Агоста натисна копчето на асансьора отново и изруга под нос. Погледна часовника си.
— Девет минути. По дяволите — девет скапани минути откак сме тук.
— Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт — промърмори Пендъргаст.
— Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.
— Напротив. През последните девет минути размишлявах — с огромно удоволствие, при това — над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни — някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание — и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.
Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и — най-накрая — един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.
Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.
Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.
— Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.
— Документите във ваничката — долетя лаконичният глас.
Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.
— В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.
Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.
Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.